Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

Стив риташе с все сила, но над него торпедото набираше все по-голяма скорост и увеличаваше дистанцията помежду им. Беше с бойна глава на носа, без Стив отзад и без баласт, можеше да се носи из водата като балистична ракета. Само дето се носеше право към корпуса на моторницата.

Перката на торпедото завихряше водата и Стив не можеше да види много ясно. Но знаеше, че Фоулс се цели към мястото, където маркучите с гориво излизаха от леките алуминиеви резервоари на лодката.

Усети експлозията преди да я чуе.

Ударната вълна смаза гръдния му кош.

Звукът пулсираше в тъпанчетата му с гръмотевична болка.

С ужасна скорост започна да се премята към дъното.

Кълбета със задника нагоре. Така би го нарекъл Фоулс, ако беше оживял след експлозията и пожара. Това беше последната мисъл на Стив, преди да се просне на пясъчното дъно и да му причернее пред очите.

— Колко дълго сте работили за „Посейдон“? — попита Виктория.

— Двайсет и три години — отвърна Чарлз Тейлър. Беше солиден мъж около петдесетте, който изглеждаше така, сякаш никога не е излизал от джакузито, камо ли да се е гмуркал до дъното на някой атлантически ров. При директния разпит беше казал, че е „почти невъзможно“ харпун „Посейдон Марк 3000“, задвижван от пневматична струя въздух, да произведе случаен изстрел при зареждане.

— Още две години и ще получите чудесна пенсия.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Вие сте лоялен служител, господин Тейлър. Ръководите отдела за качествен контрол на „Посейдон“ и сте издал сертификат за безопасност на „Марк 3000“. Няма ли да ви уволнят, ако се докаже, че е дефектен?

— Протестирам! — Ричард Уадъл се облегна на масата на обвинението, притиснал длани към махагоновия плот. — Адвокатът дава свидетелски показания, а не задава въпроси.

— Приема се — отвърна съдия Федърс. — Госпожице Лорд, давам известна свобода при кръстосания разпит, но вие току-що преминахте границата.

— Съжалявам, Ваша чест — каза Виктория, макар че не съжаляваше и грам. Беше отбелязала точка пред заседателите.

Тя вдигна харпуна — веществено доказателство номер три — с две ръце.

— В указанията за безопасност компанията ви предупреждава, че отворът трябва да сочи настрани от човека, който се опитва да зареди стрела. Явно сте предвиждали, че човек може да се простреля сам.

— О, това го сложиха адвокатите.

Тези проклети адвокати.

— Но никога не са ни предявявали искове — побърза да добави Тейлър.

Един иск щеше да дойде чудничко на защитата, помисли си Виктория. Колективен най-добре. „Всички, които са се правили на шиш кебап е харпун, да си вдигнат ръката.“ Но трябва да играеш с картите, които имаш.

Вратата на съда се отвори със скърцане и майка й се промъкна вътре. Кралицата беше изчезнала преди два дни, последните й думи бяха по-хладни от ледената маргарита, която пиеше тогава. Обяд в мексикански ресторант близо до съда. Виктория работеше над реда, по който щеше да изложи доказателствата си, на една отдалечена маса, когато майка й се понесе към нея с чаша в ръка. Минаваше обяд, но питието не й беше първото за деня. Като пропусна любезностите, Кралицата обвини Виктория, че е „заядлива, предубедена и скучна“, като добави, че не било никак чудно, дето не можела да задържи мъж.

— Замисли ли се поне веднъж за моето щастие? — попита Айрини.

— Реших, че не е необходимо, майко, ти и без това по цял ден мислиш само за това.

— По-студена си от мен, скъпа. Наследила си го от баща си.

— Ако можеше да е тук и да се защити…

— И аз имам право на щастие. — Майка й направи пирует към вратата, розовата памучна пола балон марка „Синтия Стефе“ се усука около хълбоците й.

Кралицата на драмата.

— Успех в съда, скъпа — подхвърли през рамо. — Дори и да не те е грижа за щастието ми, моля те, спечели заради чичо Гриф.

Явно темата за деня беше „щастие“.

Сандалите й „Маноло Бланик“ чаткаха по пода, докато излизаше.

Сега сандалите се бяха върнали. Е, вече бяха други. Предишните — с отворени пръсти, панделка и каишка през глезена — й бяха подарък от Виктория, благодарение на щедростта на клиента на Стив, който крадеше контейнери, предназначени за италианските бутици. Днешните сандали не бяха „Бланик“ и явно бяха нови. Или поне Виктория не ги беше виждала досега. Змийска кожа със сребърни катарами, изрязани отстрани, с деветсантиметрови токчета.

Къде беше, майко? И защо ти и направените ти от влечуго обувки се върнахте?