Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

Изведнъж Фоулс паркира торпедото до него и направи знак на Стив да скочи вътре. Задвижвано с акумулатор, торпедото се беше приближило безшумно. Нечуто от немските подводници в Северно море, нечуто от Стив над рифа. Две седалки бяха изрязани в подобното на пура тяло, една зад друга, като кабина на стар самолет. Стив се качи на втората седалка, гърбът му се подпря на баласта близо до кърмата.

Фоулс даде газ и двуместното торпедо потегли. Минаха покрай рифа и се спуснаха по-надълбоко. Колкото по-студена ставаше водата и намаляваше светлината, толкова по-тънки ставаха коралите и по-малко рибите. После рязко се понесоха нагоре по един склон към по-топла и по-ярка вода. Бодливи рачета лазеха по дъното и покрай тях се стрелнаха цял пасаж медночервени малки рибки. Коралите отново станаха по-дебели. Стив не можеше да каже дали същият риф продължаваше, или беше друг.

Нищо чудно, че Делия и хората й искат да го защитят. Хайде, Фоулс, кажи ми какво стана онзи ден. Уби ли Стъбс, защото Делия искаше да спаси рифа? От любов ли го направи?

Фоулс се извърна от предната седалка и извади магнитна плоча. Надраска нещо с писалото, после го тикна под носа на Стив. „12 часа нагоре. Стой спокойно.“

Стив погледна право нагоре. Четири акули кръжаха на десетина метра над тях. Не можеше да различи тигровата акула от сивата, макар че беше повече от сигурен, че тези не бяха от яките гадини, които атакуваха плувци. Почуди се как ли им изглеждат двама души, яхнали стара метална тръба.

Фоулс изтри плочата и написа нещо друго.

„Няма проблем.“

Стив се зарадва на морската поща. Сивите акули обикновено не бяха агресивни. Фоулс се освободи от част от баласта и дръпна лоста, а торпедото рязко се стрелна нагоре. Право през стадото акули — Стига, Фоулс, не е нужно! — но сивите акули се отдръпнаха и ги оставиха да минат.

Миг по-късно бяха на повърхността, двамата дръпнаха маските си и изплюха мундщуците. Макар че гмуркането беше кратко, Стив го заболя челюстта. Беше стискал здраво зъби, докато минаваха през акулите.

— Е, готин, какво ще кажеш?

— Впечатляващо. Разбирам защо го обичаш и защо искаш да го запазиш.

— Знаех си, че ще ме разбереш. Делия ми каза.

— Говорила ти е за мен?

— Каза, че си почтен човек, но ужасен любовник… наистина я обичам, готин.

— Така си и помислих.

— Ако живееш като мен, скачаш от остров на остров и се разправяш само с разни пачаври, когато срещнеш жена като Делия… — замълча, когато леки вълнички разлюляха торпедото. — Опитах се да и помогна.

— Как, Фоулс? Какво направи?

Хайде, Фоулс, разкажи ми за теб, Делия и Океания.

Но англичанинът само поклати глава и каза:

— Знаеш ли къде се намираме сега?

Не сме в Канзас, помисли си Стив.

— Насред Океания, ако някога бъде построена — отвърна Фоулс. — Сграда номер две, казиното, щеше да е точно тук с кабели, които се спускат под ъгъл на триста метра дълбочина. — Фоулс махна в далечината. — Кабелите щяха да са вързани към колони, забити в океанското дъно. Знаеш ли колко сондиране и копаене се иска, колко пластове ще бъдат разместени?

Стив си спомни диорамата в къщата на Грифин. Хотелът и казиното приличаха на три летящи чинии, закотвени на дъното на морето. Чинията, която се намираше най-близо до рифовете, имаше подводни стаи с люкове. На диорамата рибите бяха от плексиглас. Тук бяха живи същества.

— Според проучванията на Грифин теченията ще отнесат отлаганията далеч от рифа.

— Това е в най-добрия случай. Без бурите и разлетия нефт. А Делия разполагаше с противоположни данни.

Пак Делия. Добре, разбрах. Не можеш ли да поведеш, не може и да откраднеш начален удар.

— Делия излъга, нали? — каза Стив. — Не си бил с нея онзи ден да ядеш стриди и да пиеш сангрия, нали?

За миг не се чуваше нищо друго, освен плясъка на вълните в торпедото. Фоулс каза:

— Не исках никой да бъде убит. Реших, че ако някой друг плати на Стъбс повече, отколкото му дава Грифин, той ще спре Океания, но не стана точно така.

— А как стана?

Тогава, и двамата чуха моторницата в далечината. Стив прислони очи от яркото слънце. Едва можа да различи силуета.

— Е, как стана? — повтори той. — Кой плати на Стъбс да се обърне?

Фоулс примижа, опитвайки се да различи лодката.

— Към нас се движи, нали? — Явно се мъчеше да остане спокоен.

— Чакаш ли някого?

Фоулс погледна назад към „Фоли Фарфарата“, която беше закотвена на около миля. Явно преценяваше разстоянието и времето, за което щеше да стигне до корабчето.