Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

— Така и не ми каза. Кой е този човек?

— Казва се Чери Конклън.

Фоулс налапа мундщука, отвори баласта и натисна ръчката напред. Торпедото ги понесе надолу точно когато нов изстрел изсвистя покрай старото ръждясало корито.

Кой, по дяволите, е Чери Конклън?

И защо иска да ме убие?

Да убие Фоулс, това можеше да го разбере. Британецът беше сварено яйце, готово да се спука. Когато го направеше, щеше да разобличи Конклън и човека, който ги беше наел и двамата. Според Уилис Раск Конклън беше безмозъчна отрепка, която не можеше да измисли толкова подмолен план за подкуп. Шефът му искаше да види Грифин обвинен в убийство и Океания погребана в морето. Но кой беше шефът му? Фоулс така и не каза.

Когато торпедото се спусна, куршумите продължиха да се сипят във водата. И да правят вуп-вуп над главите им. Стив усети как сърцето му се разтупва и устата му пресъхва от бутилката. Още един звук — рева на витлата на моторницата, която се носеше отгоре.

Бяха на десет метра дълбочина и се спускаха отвесно надолу. В безопасност, докато не им свършеше кислородът. Но нямаше начин да изпреварят моторницата. Или да се изплъзнат. Мехурчетата им можеха да бъдат проследени както пътечката от трохи на Хензел.

Когато стигнаха до дъното, Фоулс грубо приземи торпедото. Щайгата се удари два пъти в пясъка и разгони няколко бодливи рака. Шумът над главите им утихна, моторницата беше спряла. Конклън чакаше отгоре следващия им ход.

Но такъв нямаше. Нямаше какво да направят. Торпедото беше металният им ковчег. Не трябваше ли целият ти живот да се изниже на бърз ход пред очите ти, когато се изправиш пред смъртта? Но Стив си мислеше, че трябва да опитат нещо. Каквото и да е.

На предната седалка Фоулс беше извил врат и гледаше нагоре. Стив го чукна по рамото, после започна да жестикулира с двете ръце. Посочи към лодката отгоре, после докосна гърдите на Фоулс и посочи в една посока, след което посочи себе си и махна в друга.

Прати торпедото нагоре, а ние с теб да тръгнем в различни посоки.

Фоулс сякаш присви очи под маската. После поклати глава.

Стив провери бутилките. Стрелката беше под червената линия. Боже, оставаха му само още няколко минути.

Сега наистина започнаха да му се появяват образи. Бързо проблясваха пред очите му. Майка му, починала преди много години от рак. Баща му, млад, красив и преуспял. Боби, в деня когато го спаси от бараката, където Джанис го държеше заключен в клетка. Сега Хърбърт трябваше да се грижи за момчето.

Ще го преживея. Или ще умра с тази мисъл. Баща ми е по-добър дядо, отколкото баща.

После пред него изникна лицето на Виктория. Усмихна се, за малко не се разсмя. Издиша през ноздрите и моментално замъгли маската си.

Тя ме караше да се смея. Толкова честна и праволинейна. От първия ден заедно в ареста ме разсмиваше.

Осъзна, че мисли в минало време, че животът му скоро ще бъде обсъждан от други, ако изобщо някой се сетеше за него, и то в минало време.

Фоулс блъскаше с нещо по металния корпус, опитвайки се да привлече вниманието му.

Магнитната плоча.

Добре, какво?

Фоулс написа нещо на плочата и го показа на Стив.

„Аз убих Стъбс.“

Да. Да. Вече го обсъдихме, помисли си Стив. Ти донякъде си убил Стъбс. Ти си морално отговорен. Какво от това? Защо сега?

Стив присви рамене и вдигна двете си ръце с дланите нагоре, за да покаже, че е объркан.

Фоулс надраска още нещо и вдигна плочата.

„Клайв А. Фоулс“

Сега разбирам, мой човек. Подписано самопризнание. Да помогнеш на Грифин. Супер. Но само ако някой оживее да го покаже в съда.

Фоулс сграбчи Стив за рамото и му направи знак да слезе от торпедото. Когато Стив не помръдна, Фоулс сграбчи маркуча му с кислород и го дръпна.

Добре. Добре.

Стив се откопча и се измъкна от торпедото. Фоулс удари с юмрук по пясъчното дъно. „Остани тук!“ После връчи плочата на Стив и му махна за последно. Вдигна дясната си ръка над главата и размаха два пръста в знак на победа. След секунда се освободи от баласта и дръпна ръчката назад. Торпедото се понесе под остър ъгъл нагоре.

Може би умората или страхът, или сместа от азот и кислород бяха замъглили ума му. Каквато и да беше причината, минаха няколко секунди преди Стив да осъзнае какво правеше Фоулс.

Атакуваше Конклън по същия начин, по който дядо му беше атакувал „Тирпиц“.

Сграбчи плочата и заплува след торпедото.

Защо? Не знаеше точно. Само че не изглеждаше много мъжествено да си седи на дъното на океана, докато Клайв Фоулс преследва Викторианския кръст, спечелен някога от дядо му.