Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

Виктория непрекъснато сменяше торбичките с лед на врата на Стив и му мереше температурата, макар че не беше сигурно точно защо го прави. Въпреки че се беше разминал на косъм със смъртта, Стив изглеждаше необичайно спокоен.

Ако можех да го държа на кодеин и демерол, щяхме да се разбираме направо супер.

— Можеш да останеш тук довечера — каза тя.

— Тук? — Стив потупа матрака на огромното легло.

— В съседната стая. Кралицата се върна в Маями.

Боби се разсмя.

— Знаех си, че няма да те огрее тази вечер, чичо Стив.

— Продължавай да работиш, хлапе — отвърна Стив. — Иначе ще докладвам, че редовно бягаш от училище.

— Ти си този, който ще иде в затвора — изстреля в отговор Боби. — Как се казваше, Виктория?

— Съучастие в развращаване на малолетни — отвърна тя.

— Детето вече си беше развратено, когато се премести при мен — защити се Стив.

— Гладен съм — каза Боби. — Кога ще ядем?

— След като разкрием убийството. — Стив вече им беше разказал за разходката с „Фоулс Фарфарата“ и равносметката. Всичко, освен така нареченото „самопризнание“ на Фоулс. Беше позагладил малко ръбовете и беше казал на Виктория, че Фоулс е признал. Не беше решил още дали да излъже направо, както Уилис Раск го беше помолил, и искаше да не си затваря вратичките.

След като Стив свърши, а Боби започна да сваля сателитни снимки на Джаксънвил, Виктория ги информира за хода на делото. Обвинението се беше оттеглило. Утре сутринта щеше да призове първия си свидетел. В патиото бандата свиреше „Ние сме хората, с които нашите родители ни плашеха“.

Стив явно се заслуша.

— Какво стана с теб и майка ти?

— Стигнахме до ново разбирателство. Не съм знаела всички факти. Сега, когато съм наясно, мисля, че съм я съдила прекалено. Ами ти с баща ти?

— Щом научих фактите, започнах да го съдя повече. Ще ми кажеш ли какво се случи?

— По-късно. Когато свърши процесът. А ти?

— И аз.

Замълчаха и двамата, след което Стив каза:

— Не че не обичам татко.

— Разбирам.

— Искам да кажа… нали това е любовта? Да приемеш човека с всичките му недостатъци.

— Така както и теб те приемат.

Боби пак се обади.

— Господи, и двамата ви гони яко шубе. Защо просто не си признаете честно и почтено, че искате да се изчукате?

— Предупреждавам те, хлапе — изръмжа Стив, — че те чака военно училище.

— Да бе! Ако искате да видите къде злодеят Конклън се е сдобил с фиш, елате насам.

Виктория стигна първа, Стив се надигна от леглото и се запъти бавно към масата. И двамата се загледаха в сателитната снимка.

— Река Сейнт Джоунс в Джаксънвил — каза Боби и посочи към снимката. — А ето го и крайбрежния булевард Сейнт Джоунс при Комодор Пойнт. Ето тук са му написали фиша.

— Леле колко кораби! — каза Стив. — Прилича на пристанище.

Боби натисна мишката и изображението се увеличи. Имаше надпис на върха на сградата, обърната към реката. „Южна корабостроителница“. Виктория го прочете на висок глас, за да чуе как звучи.

— Южна корабостроителница.

— И какво от това? — попита Стив.

— Името ми е познато. Чакай да си помисля.

— Давам ти секунда — отвърна Стив и се запъти към минибара. — Имат ли „Джак Даниълс“ тук?

— Робинсън! — извика Виктория. — Лечестър Робинсън. Ето къде е строил платформите за Океания.

Стив спря на място. „Джак Даниълс“ можеше да почака.

— Има смисъл Конклън да е работил за Робинсън.

— Не и преди десет дни. Робинсън каза, че е отказал платформите веднага след убийството на Стъбс.

И тогава се случи. Двама атлети тичаха в синхрон, стъпка след стъпка.

Той каза:

— Освен ако Робинсън не е излъгал… Тя каза:

— Защото платформите са му трябвали за нещо друго, а не за Океания…

Той каза:

— Нещо, което може да прави пари само ако я няма Океания…

Тя каза:

— И Робинсън е наел Конклън и Фоулс…

И двамата заедно:

— За да спрат Океания!

Пълно единодействие, реши Виктория.

Точката на екстаза в нашите взаимоотношения.

Така я беше нарекъл Стив по време на процеса „Барксдейл“. Не достигаха до нея всеки ден, но когато го правеха, беше по-прекрасно от всичко останало. Допълваха мислите си, завършваха изреченията си, осмисляха взаимно живота си.

— И какво е намислил Робинсън? — попита тя.

— Имаме висящ конец… Така че…

— Да го дръпнем и да видим докъде ще ни отведе — довърши тя. — Фоулс казал на Грифин да забрави за хотела и казиното. Да води туристи до рифовете с лодки с прозрачни дъна и катамарани.