Арнет Лем - Продадена принцеса

— Значи ще си тръгнеш, без да напълниш ваната ми? — повдигна вежди тя.

Ривъс застана нащрек и погледна дълбоко в очите й. Благословено да бъде мошеническото му сърце, но той започна да обмисля възможностите си.

— Меридийн, не е честно точно сега да ме поставяш в затруднено положение.

— Самият ти не винаги си бил честен към мен.

— Честността често няма смисъл, когато се отнася до сърдечните въпроси.

Дяволът сам подбираше думите й.

— Нямах намерение във ваната да се занимавам със сърцето ти.

Той я зяпна е отворена уста и примигна изненадано няколко пъти.

Една непокорна усмивка гъделичкаше бузите й, но Меридийн успя да запази самообладание.

— Морска сирена не ти подхожда — закани й се с пръст той. — По-скоро трябва да те нарека кавгаджийка.

Тогава тя се усмихна, а щом той присви очи, Меридийн реши, че размяната на остроти е била особено приятна.

Ривъс размърда устни, а мислите му се изписаха ясно в погледа му. После изражението му стана умолително.

— Чуй ме добре. Ако остана и дам воля на желанието, което напира в слабините ми, ще се забавим неоправдано дълго. Признай, че това би било проява на лоши маниери във всеки дом и за всеки домакин.

Страните й горяха от срам, но тя продължи да подклажда огъня.

— Особено когато става дума за страст към една жена, за която се знае, че е целомъдрена?

— Ако ти си целомъдрена — подчертано рече той, — тогава аз съм родом от Корнуол.

— А пък аз изчерпах остроумията си.

Той стисна брадичката й и повдигна лицето й към себе си. Приближи се до нея и промърмори:

— Достатъчно сол сложи в раната.

— Изчезвай, Ривъс.

— Знай, че ако облечеш за вечеря онази розова измишльотина, ще се вживея в ролята на Хейкън.

— Никога не би посмял!

„Напротив, ще го сторя в миг“ — помисли си той и остави желанието да премине, като вълна през него. Слава на свети Кълъмба, жена му беше истинско съкровище. Застави се да я целуне по бузата, а му се искаше да засмуче гърдите й.

— Проклет да си, Ривъс Макдъф. Пак ме въвлече в едно от твоите затруднения. Аз обожавам розовата рокля.

Остави я в стаята загледана в него с дръзко вдигната глава. Все още пламнал от желание, той се отправи в търсене на Уилям Макгиливри.

— Надявах се на много повече при първата си среща с нея. Какво се е случило с Меридийн?

Уилям стоеше близо до тесните, високи прозорци на южната кула, подпрян на прозоречната рамка. Ривъс седеше на дървена пейка край мангала, а мислите м кръжаха нерешително. Избра пътя на истината.

— Меридийн е изстрадала доста в ръцете на роднините си. — Вината го накара да добави: — И в моите също, защото идеята да се върне в Шотландия не й допадна.

— Накарал си я насила?

— Тя е моя жена.

— Но отвличането…

— Нямаше да бъде необходимо, ако преди тринайсет години клана Макгиливри не я бе изоставил.

Уилям се загледа към двора с присвити очи.

— Лошо нещо е да имаш Кътбърт Макгиливри за баща.

— Особено ако си единствената му дъщеря.

Уилям поклати глава със свити устни.

— Тя беше будно момиче. Проходи по-бързо и учеше по-лесно от всички нас. Нашата малка принцеса.

— Тя забеляза, че си я нарекъл така.

Прозвуча първата камбана, призоваваща хората на вечерна молитва. Скоро суматохата в селото щеше да стихне. Сергиите щяха да спуснат кепенците си и вярващите хора на Елджиншър щяха да се стълпят за вечерна молитва.

— Ще отидеш ли на църква? — попита Ривъс от учтивост.

— Не днес. Придружавам отец Джон от Инвърнес дотук. По пътя той изслуша изповедта ми.

Уилям беше дълбоко нещастен и Ривъс се почувства задължен да го ободри.

— Вярвам, че ще успееш да съживиш обичта й, ако подходиш бавно и внимателно.

— Така ли каза тя?

— Не с толкова много думи, но съм сигурен, че е така.

— Какво друго каза тя за миналото?

— Чудеше се защо майка ви никога не е носила колана на принцесата.

— Защото баща ми винаги го е държал при себе си. Взех го последния път когато бях в Килбартън.

— Какво ще направи, когато разбере, че го няма? — изплаши се Ривъс.

— Коланът беше скрит в съкровищницата, заровен под дебел слой прах — изсумтя Уилям.

— Майка ти никога не е настоявала да получи колана, нали?

— Поне аз не съм чувал. Майка ни е… — той спря и въздъхна. Когато заговори отново, в гласа му се усещаше извинение. — Баща ми никога не е почитал традициите на принцесата. Обичаше да казва, че ако майка ми не раждала хубави деца, отдавна щял да я прогони. Слава Богу, че роди здрави всичките си деца.