Арнет Лем - Продадена принцеса

Ривъс правеше, каквото можеше, за да й помогне и тя му вярваше. Причините, поради които я искаше бяха ясни. Той не бе прикривал амбициите си с любовни думи или с измами. От мига, в който бе застанал очи в очи с нея прямо й бе казал целта си.

Любовта й към него дойде по-късно. Дори при тези обстоятелства бъдещето й изглеждаше мрачно.

— Да — додаде тя с цялата увереност, която успя да събере. — Да видим какво е донесъл Уилям.

— Обичам изненадите — чевръстите пръсти на Ривъс се справиха с възела. Беше толкова мил и така готов да изпревари неприятностите.

Надзърна любопитно в чувала.

— Писмо за теб — той го извади и го сложи в скута й.

Уилям бе споменал за писмо от жена си. Нещо й подсказваше: „Прочети го после. Виж какво друго е донесъл“ — нашепваше смелостта й.

— Подарък от… — Ривъс приближи малката торбичка към носа си и я помириса. — Оригиналната и много рядка ароматна билка изтравниче. От племенницата ти. — Вързопчето се присъедини към писмото. — Кръстили са момиченцето на теб, най-добрата от целия клан Макгиливри. — Той помръдна вежди. После добави: — Откакто Хейкън е завлякъл съименницата ти в пещерата си.

Меридийн усети, че комичната картина, която описваше и несръчният му комплимент разколебаха безразличието й. Ривъс се преструваше, за да й достави удоволствие, а това разкриваше още една възхитителна страна на човека, когото тя вече смяташе за очарователен.

Без да чака коментара й, той бръкна отново в торбата.

— Наниз от перца — обяви той. — От сина на Уилям за любимата му леля. Нали знаеш, перушината от черен петел носи щастие.

— Престани, Ривъс — нетърпеливо каза тя. — Момчето не ме познава. Не е възможно да бъда любимата му леля.

Изражението на престорена обида му придаде весел вид. С голяма церемониалност той отново бръкна в торбата. Той размърда ръка, опипвайки нещата вътре. Иззвънтя метал. Той го пропусна и продължи търсенето си.

— Ривъс? — Ръката му застина. Лицето му стана сериозно. — Какво намери?

Бавно и много колебливо той извади кадифена торба. Платът, някога много хубав, беше протрит на места и кърпен на още повече. Ривъс разхлаби връвта, която притягаше в единия край торбата, без да откъсва поглед от Меридийн. Обърна я и в скута на Меридийн се изсипа златна верига.

„Другото е твое по право и по титла.“

Първата й мисъл беше да отхвърли символа, но трябваше да преодолее тази страхливост, която я караше да трепери. Помъчи се с усилие на волята да успокои ръцете си и вдигна веригата.

Писменото описание на Кейтрин не преувеличаваше красотата на веригата, определяща поста на принцесата. С грубите сечива от времето си, златарят беше направил нещо достойно за изкуството си. Големите колкото листа на карамфил звена на веригата, оформени като петолистници, бяха съединени с малки дискове, върху всеки от който беше изобразен магарешки бодил — древният символ на клана Чаплинг. Коланът символизираше брака на принцесата с краля на Хайлендс.

— Коланът на принцесата ли е това? — попита Ривъс.

Без съмнение беше той, макар Меридийн никога по-рано да не го бе виждала.

— Защо майка ми никога не го е носила? Нали наричаше сама себе си принцеса.

— Може би е била като Айсъбел и е поела само някои от задълженията. Не всички принцеси са притежавали авторитета и всеотдайността, Меридийн.

Тя покри с ръце вещите в скута си.

— Не търся наследството си, Ривъс. Освен това съм неподготвена за толкова много отговорности.

Ривъс я погледна внимателно.

— Изборът е твой. Освен това трябва да призная, че ключовете на замъка Олдкеърн сигурно ще повредят златната верига.

Без особени усилия му се отдаваше да бъде чаровен. Още едно от качествата му, заслужаващо възхищение. При това изглеждаше уязвим. Странно, като се има предвид, че не той, а тя бе изправена пред демоните си. Но нямаше да бъде сама, ако пожелаеше помощта му.

Ривъс решително прибра нещата в торбата, като особено внимаваше с перата.

— Решението ти ще почака — рече той, сякаш избора й не го засягаше ни най-малко. — Сигурен съм, че искаш да се изкъпеш.

Меридийн си помисли за горещата им любов сред покритите с мъх камъни. Може би това беше последният спокоен миг в живота й, защото всичко край нея се менеше необратимо.

— Заради това, което направихме сред руините ли?

— Не — целуна я той по носа. — Защото миришеш на другия жребец.

После се изправи, преди тя да успее да възрази на вулгарността му.