Арнет Лем - Продадена принцеса

Ривъс го погледна объркано.

— Не е ли помятала?

— О, не — разпалено възрази Уилям. — Не и нашата майка.

Лъжа. Майка им бе пометнала първото си дете. Ривъс беше сигурен за това. Тя сама го бе записала в Завета.

Жалко, че не бяха засегнали тази тема преди години, когато Уилям бе участвал в хайлендския турнир, организиран в Елджиншър. Все пак Ривъс възнамеряваше да узнае, каквото успее, за новостите в клана Макгиливри.

— Майка ти не е записала нито една дума в Завета. Никакви думи. Само дати.

— Така е. Баща ми се похвали с това. Но ти откъде знаеш?

Ривъс се почувства, както винаги, част от традицията. Годините изучаване на хрониките го бяха направили.

— В деня, когато ни венчаха, Меридийн ми даде книгата, за да я пазя.

Уилям прекоси стаята и седна в креслото, което гледаше към Ривъс.

— А-ха! Татко се чудеше откъде знаеш толкова много за традициите. Той те нарича псе, което предпочита церемониите за жени и казва, че си прекалено страхлив, за да посмееш да му отнемеш меча в бой.

За тази обида Ривъс бе научил от клюките. А също и дузина други подобни.

— Кътбърт прави грешка, като се позовава на зелената ми младост.

— Опитва се отново да те подтикне към война.

През есента на 1307 година, подкрепен от армията на Брус, Кътбърт бе заповядал на Ривъс да се предаде, защото иначе ще опожари Неърн. Значително превъзхождан числено, той не е имал друга възможност, освен да отстъпи. Ривъс бил измамен. Два дни по-късно дошла вестта за падането на Неърн. След като научил за подлостта на Кътбърт, Брус се бе оттеглил от хайлендската политика. Кътбърт си бе върнал трона на Хайлендс но подигравките продължили.

Ако отново предизвикаше Ривъс, щеше да се изправи пред нов воин.

— Короната на бащата ти е изцапана с кръв.

Уилям се разсмя, но гласът му не беше весел.

— Ти знаеш по-добре от мен жестокостите, на които е способен.

Гърлото на Ривъс се стегна.

— Меридийн знае. Няма прошка за стореното от него. Него никога не го е било грижа за нея.

— Как би могъл да не се безпокои от нея, когато само тя и Бог могат да променят съдбата му? От мига, в който тя разбра важността на рожденото си право, съдбата беше предрешена. Той знаеше, че един ден ще трябва да й отстъпи силата си.

Ривъс посегна към камата си.

— Да не го защитаваш?

— Не, за Бога. И прибери ножа си. — Уилям продължи, след като Ривъс прибра оръжието. — Баща ни рядко поглеждаше към Меридийн и то винаги с презрение. Горкото дребосъче!

Обичта към това окаяно момиче изпълни Ривъс с гняв.

— Той е глупак.

Уилям скочи на крака.

— Никога не го наричай така, Ривъс. Той е по-скоро хитър, отколкото каквото и да е друго. Ако цениш твоя и нейния живот, побързай и изпрати сестра ми в Килбартън да поиска меча.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, Уилям.

На лицето му се изписа тъга.

— А сърцето й на кого принадлежи?

Ривъс се усмихна с голяма гордост и задоволство.

— Сърцето й е мое, заедно с обичта й.

— Тогава защо бави предявяването на рожденото си право? Като малка говореше предимно за това. — Споменът го накара да се засмее. — Споменаваше Завета толкова често, че накрая го прибраха и забравиха съвсем.

А, значи някога тя е почитала традицията!

— Бои се от срещата с Кътбърт. Какво крои той?

Уилям потри лицето си, после поклати глава, сякаш искаше да я проясни.

— Кралят на Хайлендс подаде петиция до краля на Шотландия. Ако Меридийн не предяви правото си на меча до Свети Дух, баща й ще поиска от Брус да изпрати армията си на север и веднъж завинаги да сложи край на претенциите ти към клана Чаплинг.

Единството щеше да се разруши. Мирен Хайлендс щеше да се върне към страната на воюващите кланове.

— Робърт прави обиколка на добра воля из страната. Поне така ми каза в парламента. Но ще видим. Меридийн не знае за ултиматума на баща си.

— Това честно ли е спрямо нея?

— Нужно й е време, Уилям. Тя е прекарала повече години далеч от нас, отколкото с нас.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Добре. Тук съм, между другото, да те поканя на вечеря с нас.

В очите на Уилям блесна надежда.

— Твоя ли беше идеята или нейна?

— И на двама ни. Едно предупреждение, приятелю. Когато говориш за детството, припомняй само щастливите мигове.

— Много от тях съм споделял с Меридийн.

Ривъс стана с доволен вид.

— Чудя се какъв ли деликатес е приготвил Монфише.

— С удоволствие бих вечерял и помия и огризки, щом наградата е компанията на сестра ми.