Арнет Лем - Продадена принцеса

Ривъс реши, че й е нужно време, за да събере мислите си и отиде до любимото й място. Полузавършеният нов гоблен изобразяваше масивно дърво, но дънерът на дървото преминаваше в торс на мъж, хванал в ръка празен колан за меч. Вместо клони към края на гоблена се протягаха две ръце и хвърляха сянка върху горския под, където лежеше меча на Чаплинг. Чие ли лице щеше да увенчае творбата?

Брилянтно замислена като тема и изящно изпълнена до всеки ход на совалката, творбата щеше да предизвиква спорове. В незавършен вид тя извикваше любопитството му.

Както и създателката й.

— Защо е дошъл Уилям?

Ривъс мигновено забрави за гоблена и се приближи до нея.

— Не те ли радва пристигането му?

— Да ме радва ли? — лицето и шията й почервеняха. — Да не очакваш от мен да се веселя при вида на един Макгиливри?

Ривъс се почувства сам, сякаш стоеше пред портите на вражеската крепост, а зад гърба си имаше само коне без ездачи.

— Твоето щастие е най-голямата ми грижа.

Меридийн остави чашата и с голямо усилие приглади гънките по роклята си.

— Мисля, че беше безопасността ми.

Уилям й бе писал, че тя се намира в опасност.

— Страх ли те е от него?

В очите й проблесна предизвикателен пламък, но бързо изгасна.

— Не го познавам.

Но познаваше себе си и твърде добре владееше емоциите си. Чувствата й бяха скрити, добре заключени в сърцето й. Там трябваше да отиде.

— На вид прилича на Кътбърт.

Тя извърна глава настрани и скръсти ръце отпред.

— Да, доколкото си спомням. Всичките ми роднини са светли и русокоси.

Уилям беше приблизително на възрастта на Ривъс. Само с няколко години по-млад, откогато Меридийн за последен път бе видяла баща си. Нищо чудно, че трепереше. Отминалите години не бяха променили образа на мъжа, който бе разговарял с юмрук с дъщеря си, а после я бе запратил в ръцете на чуждия крал.

Раните й бяха стари, но не зарастваха и Ривъс трябваше да й помогне да ги излекува.

— Кажи ми какво чувстваш, Меридийн?

Тя седна на облегалката на креслото и заразглежда ноктите си.

— Честно казано, не знам.

— Натъжена ли си? Или разгневена?

— По-скоро се чувствам някак разкъсана.

Ривъс коленичи до нея.

— Трябваше ли да те попитам дали искаш да го видиш?

— Сякаш щеше да ме послушаш — опита се да се усмихне тя.

Самосъжалението нямаше да помогне, особено ако трябваше да се срещне с духовете на миналото и да ги победи. Успокоителните думи дойдоха сами.

— Заповядай ми, тогава — каза той. — Аз съм твой до последен дъх.

Меридийн въздъхна и докосна рамото му.

— Какво ти тежи на сърцето? — умолително я подкани той.

Очите й бяха пълни с тъга, а гласът й беше далечен.

— Минали болки и вълнения. Желанието да избягам. — Тя погледна през прозореца. — Липсата на цел.

Тя се отдалечаваше от него досущ цвят, носен от бавно течащ поток. В отчаяното си желание да я задържи, той сграбчи ръката й.

— Ако избягаш при мен, аз ще те послушам. Кълна се, че ще стоя до теб и ще ти дам дори живота си, за да те удовлетворя.

Брадичката й потрепери и тя я притисна с пръсти.

— Знам, че очакваш твърде много от мен.

Измежду всички мъже, жени и деца, които познаваше, само дъщеря му разговаряше толкова открито с него. Гиби му се доверяваше. Дали Меридийн също започваше да му вярва?

— Кажи ми какво желаеш да направя?

Подканата заслужаваше да бъде осмяна. Какво можеше да стори тя? Той не й бе предложил да отпрати Уилям. Не я бе уверил, че баща й не следва брат й. Ривъс беше решен да я изправи лице в лице с миналото, надвиснало над нея като огромна черна пустота. В това се криеше цялата трагедия, защото в рамките на един-единствен ден тя се бе извисила до небесата, само за да се сгромоляса в дълбините на отчаянието. Чакаше я несигурността и неизвестността.

В бележката си Уилям бе споменал, че тя е в опасност. Откъде? От кого?

Страхът стисна гърдите й. Копнееше да се скрие в някое тихо кътче, където я чакаха само безобидни мисли н щастливи дни.

Ривъс й подаде пакета.

— Ще приемеш ли подаръците на Уилям?

Меридийн не беше свикнала да чува името на брат си, произнесено така небрежно. Не знаеше какво да чувства към единствения от братята си, който си бе направил труда да се сприятели с нея. Но Уилям не беше търсач на приключения. В отсъствието на Меридийн той се бе сдобил с обична жена и деца. Никакво задължение не му пречеше да следва сърцето си. Никакви традиции не диктуваха бъдещето му.

Тъжните мисли вгорчиха радостта, която бе изпитала същия ден. Трябваше обаче да се движи, иначе щеше да затъне безпомощно в блатото от тъга.