Арнет Лем - Продадена принцеса

Откри отец Томас облечен в бойни доспехи коленичил пред олтара. Атмосферата в тази църква беше толкова светотатска, че тя не се поклони, а влезе и зачака.

Вратата се отвори зад нея. Влезе Ривъс. Свещеникът стана и се приближи към тях. Обградена от добронамерения си съпруг и от разгневения свещеник, тя изгуби търпение.

— И двамата сте лоши християни. Убийте се, ако искате, но не го правете заради мен.

От лицето на отец Томас лъхаше снизхождение.

— Няма да се бием до смърт.

— Разбирам. Само докато единият от вас осакатее.

— До първа кръв — рече Ривъс, явно горящ от нетърпение да я пролее.

— Защо не решите кавгата си с лък и стрела, и някой стар дъб като мишена? — предложи тя.

Отец Томас шляпна ръкавиците си върху дланта си.

— Защо не я решите самата вие и не отправите възхвала към Бог, като поискате меча на Чаплинг? Кътбърт няма откъде да знае, че сте изгубила невинността си.

Търпението й изчезна досущ пращящ фитил в съд с восък.

— Говорите за мен сякаш съм някакъв съд, който ви е нужен, за да утолите жаждата си, но иначе само ви пречи. Към колко други жени сте вършили така зле задълженията си.

С властен и величествен вид на Божи служител, той я изгледа ядно.

— Вие имате дълг.

— Питаш ме защо мразя тази страна на чудовища? — обърна се тя към Ривъс. — Погледнете се и ще видите как моите демони добиват плът и кръв. Не сте по-различни от баща ми или всеки друг шотландец, който желае власт. Коленичете един пред друг, ако искате, но не ме занимавайте с вашите ритуали!

Меридийн се разстрои прекалено силно, така че ги изостави, отиде в стаята си и се заключи. Вечерната тъмнина я намери приведена над стана си, с тръпнещо от съжаления сърце и натежала от тъга душа. Докато се приготвяше за лягане си спомни за стаята си в абатството Скарбъроу. Спомни си за жената на рибаря, която готвеше гъста яхния от барбун. Спомни си за сестра Маргарет и закопня за добрите съвети на монахинята. А само един поглед към утрешния ден и животът, който й предстоеше, я накара да потръпне от обзелото я предчувствие. Видя как клана Макгиливри се изсипва през стената и убива хората на Елджиншър; Сим, легнал в локва кръв, Сайбил, пищяща от ужас, докато те кълцат на парчета Коунал; Сирина и Съмърлед, разделени един от друг. Лизабет и Гиби…

Тя се събуди с писък и установи, че ръцете на Ривъс я притискат здраво.

— Ш-шт, Меридийн — залюля я нежно той. — Всичко свърши. Вече никой няма да те нарани.

Меридийн усети, че й е студено. Беше мокра от пот, а отвътре се чувстваше някак куха.

— Как се озова тук?

— Чух те, че викаш. Обхвана я силен срам.

— Другите чуха ли?

— Само Сирина, а тя е безкрайно лоялна към тебе.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

— Ако беше дошла на вечеря, щях сам да ти кажа същото нещо.

— Защо?

— Това, което каза в църквата за мен и Томас е вярно. Ние ценим гордостта си повече от онези, които сме се заклели да защитаваме. За което дълбоко съжалявам.

— Причината е във всичките тези клетви, които постоянно даваш. Така ти сам се лишаваш от собствена воля.

Ривъс я стисна нежно.

— Добре го каза, Меридийн. Ние сме егоистични създания, които помнят битките и забравят нещата, които истински обичат.

Не би могъл да я обича. Не й когато тя се боеше до смърт да създаде свой дом тук.

— Ранен ли си? Кой победи?

— Нямам нито една драскотина. Победих го в стрелба с лък.

Значи бяха послушали съвета й. Тази новина окрили духа й.

— Горко на покайващите се утре.

Челото му се сбърчи загрижено.

— Отец Томас си отиде. Почувства нужда да направи поклонение, за да поднови свещеническата си клетва. Остави ми едно съобщение за теб.

— Не съм сигурна, че искам да го чуя, Ривъс.

— Ще те развесели.

— Кажи го, тогава.

— Каза, че си била права за ролята на църквата. Освен това каза, че за един свещеник няма по-голяма грижа от добруването на Божиите чада, особено осемгодишните момичета, които си нямат кой да ги пази.

Каквато е била Меридийн. Но тя бе оставила това самотно дете зад гърба си.

— Не ме развесели ни най-малко. Кой ще заеме мястото му?

— Изпратих за свещеник в Инвърнес. Жадна ли си? — той й предложи една халба. — Не е любимата ти напитка, но може да ти хареса.

Ейлът с мед не само утоли жаждата й, но и отговори на един въпрос.

— Значи си бил тук през онази нощ, когато пак имах кошмари. Беше забравил една халба с ейла на Рендолф до леглото ми.

— Да. В нощта, преди да отида на помощ на Неърн.