Арнет Лем - Продадена принцеса

— Не трябва да гледате, милейди. Когато са в лошо настроение те се превръщат в кръвожадни бойци.

Меридийн пренебрегна съвета на Броуди. Беше обхваната от любопитство.

На арената за тренировки се събираше тълпа. Ривъс, заобиколен от двете страни от Съмърлед и Глени Форбс, стоеше близо до мишената, а мечът и щитът му лежаха в краката му. Яростта бе сковала чертите му, а ръцете бяха напрегнати от сдържан гняв. Нищо чудно, че водеше толкова хайлендски кланове. Готов за битка и с решителен вид, той изглеждаше така, сякаш можеше да завладее целия християнски свят.

Агонията на дилемата й се завърна с нова сила. Не можеше да живее сред тези хора с офикова корона на главата си. Те заслужаваха принцеса, която вярва в Завета, а не някаква си възпитана в Англия непозната, с изтормозени от шотландски чудовища сънища. Но къде другаде би могла да отиде? На кого би могла да се довери?

Нямаше отговор на нито един от тези въпроси, така че остави настрана това затруднение и ускори крачка. Приближи се до Ривъс и го повика по име. Той я погледна, но вниманието му беше вглъбено в самия него.

— Бихте ли ни извинили — рече тя на младите му придружители.

Щом Съмърлед и Глени се отдръпнаха достатъчно далеч, че да не чуват какво си говорят, тя хвана Ривъс под ръка. Плетената ризница беше топла и внушаваща сигурност под пръстите й.

— За какво се скарахте с отчето?

Той й се усмихна насила.

— Нищо, което да си заслужава да се главоболиш.

— Защо не?

— Защото включва мечове и мъжки спорове?

— Меридийн! — той се подпря на мишената. — Знам за какво си мислиш.

Само за една нощ той се бе превърнал от всеотдаен любовник в опасен воин, решен да спаси наранената си гордост. Изглеждаше толкова внушителен и толкова решителен, че Меридийн отпусна ръка и каза:

— Кажи ми какво си мисля.

— Мислиш ни за животни, които разрешават различията във вижданията си с мечове.

Нищо не бе разбрал. Знаеше добре войнолюбивия характер на шотландците, но Ривъс Макдъф не беше животно. Нито една друга Божа твар не питаеше обич към женските от своя род. Ривъс я бе накарал да трепери от копнеж и да прималява от обещанията за щастливо бъдеще. Тя просто искаше да бъде част от живота му… Нужда, която се бе родила от близостта им. Пълна глупост, защото той доброволно я изключваше от живота си. За нея място тук нямаше. И никога нямаше да има.

По дяволите лошите му обноски. Нямаше да се предаде без бой.

— Какво направи отец Томас, за да си спечели яростта ти?

— Превиши правата си.

— Това не би трябвало да те учудва.

— Той е добър свещеник — неохотно отговори той.

— Може би за неговите приятели мъже. Но за жените той е лош свещеник.

Тази забележка го сепна. Той килна глава настрани и я загледа право в очите.

— Какво е направил отец Томас? — попита тя.

— Започна да ме поучава, когато трябваше да ме посъветва.

— Това не е отговор. А ти какво направи?

Гневът му се стопи.

— Правих любов с теб.

Както обикновено, когато се отнасяше до лични въпроси, тя беше склонна към сдържаност. Но ако свещеникът знаеше, скоро другите също щяха да разберат. Огледа тълпата, за да провери дали войниците ги слушат. Не им обръщаха внимание.

— Казал си му за нас? За снощи?

Той се загледа в нещо зад гърба й.

— Той е мой изповедник.

— Но ти не си извършил грях.

Тя, от своя страна, бе сгрешила, като му бе дала онова, посредством което той можеше да я задържи в Шотландия. Но, Господи, изживяното я бе просветлило, беше я задоволило и я бе накарало поне за кратко да мисли, че мечтите й биха могли да се превърнат в реалност

— Не, не съм съгрешил, освен за един свещеник, когото го е грижа повече за политиката, отколкото за душите на хората.

— Аха! Аз самата ти казах, че той е такъв човек. Той ме порица, че съм пристъпила клетвата си.

— А мене порица, че съм я изконсумирал.

— Защото аз не мога да поискам Меча на Чаплинг.

— Точно така. Той рече, че си ме съблазнила. Можеш ли да си представиш подобно нещо?

Най-добре щеше да бъде да спре разговора, защото донякъде прелъстяването беше част от плана й. Не беше се замисляла, че сама може да падне в капана на плътските си желания.

— Той е лош свещеник. От друга страна споменът за случилото се между нас е все още доста жив в главата ми.

Той сви ръце към гърдите си, сякаш се опитваше да поддържа гнева си.

— Отчето винаги е бил по-добър с меча, отколкото с псалтира.

Поне беше осъзнал слабите места на свещеника.