Арнет Лем - Продадена принцеса

Щастието я изпълни и тя се хвърли в обятията му.

— Аз също те обичам.

Страстната й целувка обещаваше и загатваше. Но щеше ли тя да последва предопределената й съдба?

Ривъс отстъпи, преди да е изгубил контрол над страстта си. Замечтаният й поглед почти му взе ума.

— Мислиш ли, че ще намериш спокойствие в Англия, след като си живяла сред хора, които са ти направили място в сърцата си?

— Имам приятели в Англия. Жената на рибаря, например.

— Тогава ще позволя на съпруга й да лови риба във водите ми.

— И над морето ли имаш власт?

— Не съвсем. Бащата на Джейми Форбс може да го направи.

— И той ли ти се е заклел във вярност?

— Да. От него получаваме предостатъчно риба за Монфише. Ако английският рибар и жена му предпочетат да останат да живеят там, където са сега, можеш да им пишеш толкова често, колкото пожелаеш. Мисля, че няма да прозвучи прекалено амбициозно, ако кажа, че някой ден скоро ще имам пратеници, които ще кръстосват цяла Шотландия.

Това беше още един от прогресивните му планове. Нямаха ли край благородните му намерения?

— Тези мъже ще обикалят страната с единствената задача да разнасят писма, така ли?

— Дори и съобщенията на простите хора. Идеята допадна на краля — гласът му неочаквано стихна. — Ще поискаш ли меча?

Животът на Меридийн се разпростря пред нея, радостен и пълен, а в далечината видя една дъщеря с гарнановочерни коси и зелени очи, и един баща, готов да умре, за да защити децата си.

Клеър беше мъртва. Джоана бе намерила щастието си с Дръмънд Маккуин. Какво ли наистина очакваше Меридийн в абатството Скарбъроу? Нищо, трябваше да признае. Животът й беше тук.

— Ще възобновиш ли славата на жените от рода си? — добави той.

Меридийн си помисли за първата Елинър, бременна и прикована към стената на тъмницата. И за застаряващата Маргарет, която се бе пожертвала, за да роди следващата принцеса. Спомни си хладните думи на майка си: „Жените като нас не избират съпрузите си. Ние сме като кучките, които водят за награда на най-силното куче в глутницата“.

Меридийн погледна към Ривъс. Под приятната му външност биеше чисто и вярно сърце. По-добър мъж нямаше да намери.

— Да, ще поискам меча на баща си.

Ривъс затвори очи от облекчение, а на лицето му се изписа усмивка голяма, колкото Шотландия. Слава Богу!

Самата Меридийн беше като замаяна от облекчение.

— Трябва да поблагодариш и на жените от селото. Те сигурно са повтаряли молитвите си сутрин, обед и вечер.

— Много мило от тяхна страна.

— Мило ли? По-вярно ще бъде, ако се каже, че са изпълнили заповедта ти.

По-радостен от всякога, той отметна глава назад и се разсмя.

— Не са им нужни нарежданията ми, за да те харесат. Те те обичат много, а това не можеш да оспориш. Вече ги виждам как ще танцуват по улицата, щом сложиш офиковата корона.

Офиките. Клетвите. Писмото й до папата…

— Какво ще правим, когато Леели се върне с разтрогването на брака ни?

— Ще… ъ-ъ — той се размърда неспокойно, а очите му последователно обшариха огнището, светилника, масата. — Този мост ще преминем, когато му дойде времето.

— Нещо се запъваш. Какво има?

Той я погледна така, сякаш се бе задавил с рибешка кост или може би това беше истината?

— Кажи ми.

— Сетих се — щракна с пръсти той. — Ще се оженим отново. Ще кажем брачната клетва доброволно и цялото село Ще ни гледа. О, какъв празник ще бъде!

— Ривъс?

— Ще има танци и шеги. А ти ще хвърляш на децата цветни пенита. Имаш ли достатъчно.

— Стига си увъртал. Пристигнало ли е анулирането? — Самата мисъл и възможните последици, я накараха да изхвръкне от прегръдката му.

Ривъс я придърпа пак към себе си.

— Не. Никакъв отговор няма.

Странен беше отговорът му. Прекалено окончателен и прекалено уверен.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сигурен съм, че анулирането ще пътува дълго време.

Щом трябваше да вади думите с ченгел от устата му, щеше да го прави.

— Не си изпратил писмото ми, нали?

— Изпратих го — възрази той. — По младия Леели.

Притеснението му бе така очевидно, че й се искаше да се разсмее. Но ситуацията никак не беше забавна.

— Изпратил си писмото по младия Леели, но… Какво друго?

— Но му казах първо да посети роднините си във Франция и да изчака раждането на първото дете на братовчедка си.

Истината и облекчението едновременно дойдоха при Меридийн.

— А това раждане ще се забави доста.

Той сви рамене, а изражението му стана лукаво, като на крадец.