Арнет Лем - Продадена принцеса

— Около десет години, мисля. Макар че братовчедка му вече е сгодена, тя все още е дете и продължава да си живее в детската стая.

Ако го наречеше нагъл, дори приблизително нямаше да опише този месарски син, който бе спечелил и сърцето, и верността й към Хайлендс.

— Би трябвало да те намразя за измамата ти.

— Но вместо това ме обичаш. Кажи го.

— Макар да съм сигурна, че вечно ще се тормозя заради това, да, така е.

— Ти ще станеш най-добрата майка.

Деца!

— Не дължа на Макгиливри потомство.

— Макгиливри ли каза? Ами Дъгласови? Сорша е била от техния клан. Ейлис е била от клана Макдоналд. Мери — от клана Леели. Принцесите са се свързвали с много кланове. Нима ще изоставиш всичките тези хора, чиято кръв тече във вените ти, само заради едни прокълнати Макгиливри?

Доводът му беше наистина убедителен, но все още Меридийн беше резервирана.

— Ако ти родя дете, то ще бъде Макгиливри.

— Когато родиш децата ми, те ще бъдат Макдъф. И всички до едно ще бъдат хубави.

Беше толкова уверен в това, че Меридийн не се сдържа и го подразни:

— А какви имена ще им дадеш? Хейкън, например?

Ривъс бързо се усети и потърка брадата си.

— Не бях помислял за това. Хейкън… — Той опита вкуса на името. — Хейкън е някак…

— Ужасен избор на име.

— O, да — но идеята му бе допаднала и той все още я обмисляше.

— Ривъс! — предупреди го тя.

— Напълно немислимо и лишено от романтика, както би казала Елън. Какво име би избрала ти?

След като бяха отхвърлили Хейкън, тя бе готова да потърси по-подходящо име.

— Дънкан или Кенет.

От Ривъс буквално струеше любов.

— Ами нашата мъничка принцеса?

Джоана беше любимото й име, но… стоп. Едно дете би променило живота й.

— Не мисля, че бих искала веднага да имам дете.

— По този въпрос ще си кажат думата Бог и тялото ти.

— Но аз не съм сигурна, че искам да имам дете.

— Защо не? Имаме толкова много добри черти. Като оставим горещия ти нрав. С едно „агънце“ като мен за баща, сигурен съм, че доброто ще победи.

— Как успя да ме откъснеш от темата за развода?

Той я целуна по бузата.

— Може би защото разговорите ни винаги се насочват към приятни неща.

Истина беше, но искаше да сподели с него още няколко възражения, докато все още говореха откровено.

— Няма да търпя да ходиш насам-натам.

— Страх те е за безопасността ми ли?

Самодоволното му изражение я подтикна да се пошегува.

— Не. Не ми се иска да губя монети, за да те откупвам.

Ривъс кимна, погълнат от този проблем.

— Това, най-вероятно, би ни разорило.

— Имаш високо самомнение.

— И ценя бъдещето си с тебе.

Меридийн си спомни заканата му да нападне конюшните на абатството.

— Достатъчно ли ме цениш, за да докараш коня, който оставих в Скарбъроу?

— Един хайлендец да купува кон от англичанин? — Ривъс се разсмя, сякаш бе чул нещо абсурдно.

— Англичаните казват същото. По много неща приличат на теб. Обичат жените и децата си. Казват си молитвите и се качват на конете си от лявата страна, досущ като тебе.

— Те искат да завладеят Шотландия.

Меридийн му отвърна с увереност, каквато никога не бе предполагала, че може да има:

— Защото тази страна си струва.

Секунда по-късно Ривъс разбра важността на казаното от нея. Тя вече не мразеше Шотландия и измежду всички въпроси, които уредиха тази вечер, този най-много стопли сърцето му. Меридийн го обичаше. Щеше да потърси правото си и най-накрая бе обикнала родината си.

Очите му се замъглиха от сълзи и той я притисна силно към себе си. Меридийн освободи ръцете си, обхвана лицето му и го притегли към устните си. Прегръдката им разпали въглените на страстта, които бяха струпали преди няколко дни. Желанието им избухна в пламъци и Ривъс почувства, че трябва да спрат.

— Ривъс!

Гласът на Броуди достигна до него през мъглата на желанието.

— Пратеничката, лейди Елизабет Гордън, иска аудиенция.

— Кой? — не разбра Меридийн. Приповдигнатото му настроение се стопи.

— Пратеничката на нашия крал.

— Олеле! — Меридийн се опита да се изправи. Ривъс й помогна.

— Спокойно. Ти си моя жена, а тя е само пратеник на краля — Ривъс бе уверил крал Робърт, че Меридийн се е завърнала по своя воля. Пратеничката щеше да търси внимателно някакъв признак на несъгласие между Ривъс и жена му. Любовната прегръдка подхождаше идеално за случая.

— Добре ли я познаваш?

— Толкова добре, колкото всички мъже, без един.

— Не мисля, че казаното ми харесва.