Арнет Лем - Продадена принцеса

Ривъс ококори очи.

Меридийн почти загука от удоволствие.

— Колко мъдро наблюдение! Съгласна ли сте с него? Сивите й очи се превърнаха в извори на тъга.

— Не, доколкото мога да преценя от опита си — Елизабет бързо възвърна самообладанието си. — Лейди Клеър каза също така, че шотландците са грубияни и ви моли да не им обръщате внимание.

Ривъс се разсмя, но може би прекалено весело.

— Тя не е имала Дръмънд Маккуин предвид, когато се е изказвала по този начин.

— Напълно съм сигурна, че съпругът й е включен в преценката й с целия си колорит. Дръмънд не й дава да вдигне дори перо за писане, за да провери сметките. Сестра Маргарет постоянно е край тях.

— Добре ли са те? — попита Меридийн. — Имам предвид Клеър и игуменката.

— Добрата сестра се радва на отлично здраве, а лейди Клеър, като се има предвид колко е упорита, просто цъфти.

— Типично за англичаните — промърмори Ривъс, — да учат на инат невинните момичета.

— Нека не се спираме на жестокостите на мъжете към по-добрия и по-интелигентен пол. Ако ми позволите, бих искала да тръгвам.

И тя излезе с бодра крачка навън. Една вихрушка от достойнство с кралска осанка.

— Изключително загадъчна и красива жена — рече Меридийн.

— Историята на любовта й е достойна да влезе в Завета.

— Разкажи ми.

— Само ако седнеш при мен.

Меридийн седна пак на мястото си в скута му и Ривъс я прегърна леко.

— Елизабет Гордън отдаде сърцето си на Рендолф Маккуин, но краля я държи при себе си, защото са сключили сделка да му служи.

— Значи в това се крие грубостта на Рендолф.

— Да, той често си пати от лошото й настроение.

— Колко дълго нашият крал ще ги кара да чакат?

Нашият крал! С всяка дума тя се привързваше по-здраво към народа на отечеството си.

— Брус има нужда от нея сега. Тя е единственият пратеник, на когото може да вярва.

Меридийн въздъхна и раменете й се прегърбиха.

— Радвам се, че пред нас няма такива спънки.

Меридийн не го знаеше, но риска, който носеха Елизабет Гордън и Рендолф Маккуин, бледнееше пред отговорностите, които тя бе обещала да поеме. Просто беше прекалено наивна по отношение на шотландската политика, за да го прозре.

— За какво разговаряхме, преди тези важни въпроси да отвлекат вниманието ни? — попита той.

Тя го погледна с изражението на жена, знаеща повече, отколкото й се полагаше и се усмихна.

— Тъкмо бе почнал да ми обяснява как една неопитна жена трябва да отхапе мъжествеността на съпруга си.

Мисловните му способности се стекоха в миг в слабините.

— Нищо ли няма да кажеш?

— Не е честно да ме дразниш точно сега по този начин.

— Е, добре тогава. Нека обсъдим новото ми легло. Знаеш ли, че кожарят е смесил сламата с гъши пера? Дюшекът е много мек и тих.

— Само да ти свърши менструацията и ще ти се отплатя, загдето ме дразниш така.

— Значи имам още цял ден да те дразня и предизвиквам.

Срок, не много дълъг за един търпелив мъж. Но когато две вечери по-късно, Ривъс влезе в стаята й, той я намери смъртно болна, а от устните й се носеше миризма на отрова.

Забравил корони и тронове, Ривъс коленичи край леглото на Меридийн и се помоли два пъти на всички светии, които знаеше, да спасят живота на възлюбената му.

Ечемичената отвара, която бе пила миналата вечер, беше отровена. Обезумелият Монфише бе събудил Ривъс по зазоряване, защото бе открил труповете на две дузини пилета, след като им бе дал сварените зърна, както правеше винаги, когато приготвяше отвара. Пилетата сега бяха струпани на куп и щяха да бъдат изгорени! Ривъс заповяда всяко зрънце ечемик в замъка Олдкеърн да бъде изгорено на кладата.

Не бяха виждали никой да се промъква в кухнята или в хамбара. Никой не бе влизал в складовете. И не е било нужно. Монфише, в желанието си да угоди на Меридийн, бе купил отровния ечемик от непознат, който го заговорил пред пивоварната. Готвачът не заподозрял нищо нередно, защото често му се случвало да купува храна от амбулантни търговци. Не е било възможно да знае, че човекът е бил изпратен от Кътбърт Макгиливри.

Дали Меридийн щеше да оживее?

Стомахът на Ривъс се сви при мисълта за алтернативата. Прокле се мислено, загдето си бе помисли, че ще успее да я предпази от коравосърдечния човек, който беше неин баща.

Кожата й изглеждаше бяла като сняг на фона на черната й коса. Лежеше така неподвижно, че Ривъс навлажни пръста си и го сложи пред носа й. Дишането й беше едва доловимо, като докосване с перце, но това му стигаше, за да разбере, че Меридийн се е вкопчила в живота.