Арнет Лем - Продадена принцеса

Меридийн потисна напиращия смях и се насочи към килера за продукти.

Сим също бе ял от проклетия пай, но неговият разказ за преживените неволи беше прекалено многословен. Той беше обикновено тих човек или поне си служеше скъпернически с думите.

Седеше пред писалището си, а счетоводните му книги бяха струпани накуп.

— Ужасна нощ прекарах, милейди — продължи той, като мачкаше в ръце перото. — Бях толкова безсилен, че само можех да мигам — веднъж за вода и два пъти, за да ме заведат до онова място.

Сим почти рецитираше думите си, а изборът им беше странен, защото Меридийн в никакъв случай не можеше да си го представи да споменава нещо свързано с личността си. Поне не на нея или на друга жена. В това Меридийн беше сигурна.

— Отвратителна болест, милейди, за всички, които я хванаха.

За всички ли?

— Някой оправил ли се е?

— Да. Ривъс се оправи най-бързо. Току-що замина да превозва новите мебели за „Търпението“.

В никакъв случай. Местенето на мебели беше последното нещо, с което той би се захванал, когато знаеше, че тя току-що е станала от леглото. Погледна през прозореца. Глени и Съмърлед се упражняваха с къси мечове, но Ривъс не беше сред зяпачите.

— Сигурно грешиш, Сим.

— Не. — Той извърна поглед от нея, после бързо наведе глава към книгите си. — Видях го да кара фургона на дърводелеца, когато ми каза, че отива към „Търпението“. Каза, че ще си бъде вкъщи преди вечерня. Но вие да не го чакате.

Меридийн не го дочака. Потърси старата броеница. Отсега нататък щеше да се моли с броеницата на принцесата, а старата щеше да даде на Гиби. Намери я в нишата, където Ривъс я бе държал през всичките тези години.

Съпругът й. Ривъс Макдъф. На вечерната молитва тя поблагодари на Бог, че я е благословил с такъв добър мъж. Най-добрият мъж в цял Хайлендс, както казваха селяните за него.

Изхвръкна щастлива от църквата. Ривъс бе отишъл в хижата, защото искаше да й приготви там някаква изненада, някакъв знак на внимание, който да стопли сърцето й.

Щеше да се престори на изненадана, само за да му достави удоволствие. После щеше да му направи един подарък. Новият гоблен. Щеше да му го даде довечера, в компанията на техните приятели и на всички слуги.

Побърза към замъка, за да успее да го вземе, преди той да се е върнал. В общата зала седеше само Съмърлед.

— Къде е Сирина? — попита тя.

— Отиде с войниците да изпрати Гиби до Ейбърхорн. Но Сим бе казал, че другите още са на легло и се оправят.

— Защо? Гиби още ли е болна?

— Не, момичето е добре, както и моята Сирина. Ривъс изпрати момичето си у дома.

За да бъде с баба си и дядо си. Най-вероятно те се безпокояха за нея.

— Значи Ривъс си е дошъл?

— Да. Дойдохме си преди вечерня — докато говореше, той неусетно въртеше една от бойните си гривни. Жестът беше неуместен, защото се хвалеше с тях само на Сирина. Те не бяха играчки, а и самият Съмърлед взимаше задълженията си присърце.

Изведнъж Меридийн се досети. Липсваше му любимата и чакаше завръщането й.

При мисълта, че самата тя ще види своя любим, Меридийн забрави за гоблена и почти се втурна нагоре по стълбите. Сигурно Ривъс бе решил да се изкъпе, преди да се види с нея и заради това не й се бе обадил, когато се е върнал.

Откри го в стаята да изучава една разгъната карта. До него седеше Уилям. Когато тя влезе нито един от тях не вдигна глава.

— Да не си решил да строиш път? — попита тя, като си спомни какво й бе казал за пътуващите вестоносци.

Брат й се сепна, но Ривъс я удостои само с едни кратък поглед.

— Това е замъкът Килбъртън и околностите му. Сигурно можеш да ги познаеш.

Гласът му звучеше някак хладен и строг. А сутринта се опитваше да я избегне.

Меридийн си помисли, че отново се е разболял и застина.

— Трябваше да останеш на легло още един ден.

— О, не. Горя от желание да видя лицето на баща ти, когато му поискам короната.

Когато той му поиска короната ли? Измежду всички странни неща и непривично поведение, които бе видяла днес, това беше най-особеното.

— Мислиш ли, че ще се изненада, като ме види?

Меридийн вече знаеше отговора, но трябваше да попита.

Ривъс отпи дълга глътка от халбата.

— Няма да му доставя това удоволствие. Достатъчна е декларацията ти. Ето тук има хартия, перо и мастило. Просто я напиши, а аз ще я отнеса на Кътбърт.

Меридийн се сепна. Този Ривъс, когото познаваше, никога нямаше да й откаже мига на отплата.

— Какво ти става?

Погледите им се срещнаха за миг. После Ривъс преглътна мъчително.