Арнет Лем - Продадена принцеса

Изпълни я страх, а след него дойде и изтощението.

— Проклет да си, Кътбърт Макгиливри! — каза тя на глас.

Надигна се и седна в леглото, стиснала с две ръце каната с вода. Погледна към Ривъс, като мислеше, че той спи. Оказа се, че е буден и я наблюдава.

— От пая с дреболии е — каза той. — Всичките ти прислужнички са на легло, а и половината Форбс се разболяха.

— В ечемичената отвара имаше отрова.

— Не. Никой друг не я е пил, а много хора се разболяха. Между другото, това не се случва за първи път. Преди две години чифт водни кокошки ни накараха първо да тичаме до тоалетната, а после всички се натръшкахме в леглата.

Ривъс не бе разбрал нищо.

— Баща ми се опита да ме отрови. Той изпрати онзи Маклиъд след мен, след това накара някой да подпали леглото ми. А сега е накарал някого да отрови пая.

— Невъзможно е. Никой друг, освен Монфише, не го е докосвал. Той винаги сам чисти карантиите. Дори Сайбил не му помага, когато приготвя пая с дреболии — той се разсмя иронично. — Хитруша е тази Сайбил. Така или иначе, ти си виновна.

Как можеше да бъде толкова сигурен?

— Не съм виновна и престани да се опитваш да ме заблуждаваш.

Той се присви и разтърка стомаха си.

— Снощи ме придума да ям от пая, Меридийн. Откакто напуснах бащината си къща не съм вкусвал това проклето нещо. Докато ти не ме накара.

Опитваше се да бъде галантен, дори след като бе понесъл последиците от отровата.

— Щом не искаш да изопачаваш истината пред Гиби, защо го правиш пред мен? Казвам ти — беше отрова, независимо в коя храна.

— Не, беше развален дроб от един стар елен. — Той се надигна нагоре в леглото и приглади гънките върху завивката. — Монфише е готов да се закълне в това.

Наистина Ривъс изглеждаше болен. Очите му бяха зачервени, а върху лицето му се бе отпечатало изтощение. Щом Монфише беше сигурен за разваленото месо и другите също бяха болни, значи вината се криеше в пая.

— Радвам се, че разбираш — каза той. — Освен това Сайбил наказа съпруга си за лошата работа — Той млъкна и разроши късата си коса. — Ама че остър език има тази Сайбил.

— Какво точно му е казала?

— Не знам точно, но Коунал каза, че не би и помислял да й прави колан на целомъдрието, а по-скоро намордник, който да й затваря устата.

Меридийн си представи, как кльощавият като фиданка готвач бе ядосал топчестата си жена и картината я накара да се усмихне.

— Тя не би могла да си сложи колан на целомъдрието.

Ривъс извъртя очи.

— Не, разбира се. Тежестта на подобно нещо би я смазала.

Разговорите им винаги се насочваха към приятни неща. Меридийн се разсмя, а носле простена, защото ребрата я боляха от повръщането.

Ривъс отмахна завивката.

— Ще извикам Сайбил да ти помогне. Сигурно искаш да се изкъпеш.

Изглеждаше нервен и беше напълно облечен, а тя носеше само една тънка нощница. При други обстоятелства би направил комплимент на дрехата й. Защо сега не я забелязваше? Дали болестта не му бе отнела въображението?

С надеждата да го накара да се чувства по-добре, Меридийн запита:

— Да не се опитваш да ми кажеш по любезен начин, че мириша?

Очите му добиха странно изражение. Той я погледна с тъжен копнеж.

— Не — дрезгаво рече той и се измъкна от леглото.

— Можем да се изкъпем двамата и да проверим дали записаното в книгата за мъжкото дете е вярно.

Вместо да се усмихне и да й отвърне с някоя неприлична забележка, той преглътна мъчително и погледна към часовата свещ. Беше девет сутринта.

— Броуди и другите ме чакат.

После излезе бързо, а Меридийн остана със странното усещане, че Ривъс изобщо не беше болен.

По обяд отиде в кухнята. Монфише имаше вид на човек с угризения на съвестта за неизпълнен дълг, а Сайбил изглеждаше отвратена от съпруга си.

— Проклетият Макгроу! — изруга готвача. — Убил е този елен преди седмица, а не преди два дни, както ми се кълнеше, когато го купих. По-скоро турците ще тръгнат да се разхождат из тези земи, отколкото да дам петак, за да купя лова му друг път. Имаме пресен ечемик от Ейбърхорн. Тази сутрин го докараха. Искате ли да ви направя отвара, милейди?

Сайбил, застанала край масата, само изсумтя и заби в тестото свитите си в юмрук ръце. Коунал й се закани с пръст.

— А ако ти само ме предизвикваш, жено, ще отида при ковача да му поръчам онова специално украшение за глава, което ти обещах.

Жена му загреба една шепа тесто и го хвърли по него. Докато той успее да изчисти лицето си от лепкавата маса, Сайбил вече бе изчезнала през задния вход.