Арнет Лем - Продадена принцеса

— Имам важна работа.

— Да, важна работа, която засяга мен. Поне така разбирам.

— Така е. Рано или късно трябва да я напишеш. — Вниманието му се отклони към колана на принцесата. Меридийн го носеше за първи път. — Така се препоръчва в Завета.

Ривъс говореше истината, но Меридийн бе сигурна, че ще успее да промени решението му, Така че отиде до писалището и написа традиционните думи, с които предявяваше правата си. Като се изключеше гордото туптене на сърцето й скърцането на писеца по тънкия пергамент беше единственият звук в стаята. Все пак я обезпокои факта, че Ривъс не каза нищо по повод на златния колан, който бе сложила. Беше й казал, че избора е неин, но щом се отнасяше до въпросите, свързани с принцесата, той беше специалист по традициите!

След като се подписа и скицира петолистника на принцесата, тя поръси пергамента с пясък. Когато мастилото изсъхна, тя подаде листа на Ривъс.

Погледът му се плъзна по пергамента, после го нави на руло и го мушна в старейшинската торбичка на пояса си.

— Кога ще тръгнем за Килбъртън? — попита тя.

— Без тебе. — Той отново седна със странно отчужден вид. — Ти ще останеш тук.

— Само когато на рибите им поникнат пера!

— Оставаш тук!

Не беше в стила му да се държи заповеднически. Сигурно още мислеше, че тя е прекалено изплашена, за да застане пред баща си.

— Откакто ме доведе у дома говориш само как ще наблюдаваш изражението на баща ми, когато му поискам меча.

— Не само затова — многозначително промърмори той. — Знаеш добре любимата ми тема.

Палавата забележка почти й хареса, макар да бе изречена в присъствието на брат й. Но Ривъс нямаше да я придума да се откаже от възможността да види лицето на баща си. Особено след като той знаеше, че той вече беше нейна съдба.

— Какъв фарс разиграваш?

— Не е фарс, Меридийн. — В очите му се четеше откровеност. — Освен ако не искаш да ме видиш как убивам баща ти и набучвам главата му на копие.

Коленете й се подкосиха от ужас.

— Върни ми писмото.

— Не се гневи. Прекалено дълго си била далеч оттук. — Той се облегна назад и с едно докосване по ръката привлече вниманието на Уилям.

— Ако Кътбърт се изправи пред армия от жени, той само ще се разсмее. Нали така?

— Напълно вярно, Меридийн. Много неща са се променили и не всички са за добро.

Как бе възможно да планират отстраняването й? Застанали един до друг, те бяха доста убедителни, но Меридийн още не се беше предала.

— Проклет да си, Уилям, че се съгласяваш с благородния ми съпруг. — Тя хвърли убийствен поглед към Ривъс. — Аз съм важна за цял Хайлендс. Хората ще подкрепят искането ми. Това е част от традицията.

Ривъс грубо й махна с ръка да спре.

— Всичко е прекалено украсено. От теб хората очакват миловидност и цветни пенита и за тяхна радост ти им ги даваш. Но няма да се церемоним толкова с вземането на меча.

— Аз сама ще преценя кои от ритуалите на принцесата ще извърша и кога.

Ривъс грабна халбата и отново отпи, сякаш за да събере сили. После я трясна върху масата и заяви:

— Очаквах да се заинатиш, но този път това няма да помогне. Ще направиш така, както казва съпруга ти.

Меридийн стъпи по здраво на краката си.

— Отивам в замъка Килбъртън.

— Много добре, Меридийн. Ще ти кажа всичко, след като не ми оставяш друг избор. — Той избърса уста с ръкава на туниката си. — Баща ти се закле, че ако отидеш да поискаш меча според традицията, той ще убие всяка жена, която дойде с теб. Това ли искаш?

Вече не се боеше от баща си.

— Родът му няма да го подкрепи, а Уилям ще бъде с нас.

— Уилям не значи нищо за Кътбърт.

Тя премести поглед към брат си в търсене на потвърждение на тези думи.

— Ривъс казва истината, а аз не искам да умирам заради една церемония. Наемниците на баща ми ще получат премия за всеки мъж, жена или дете, убити от тях. Наградата за твоята и моята глава е по една тежка кесия. Ривъс е единственият, когото те няма да докоснат. Баща ни си е запазил това удоволствие за себе си.

— Ето, чу всичко — каза Ривъс с нетърпящ възражение тон. — Никой от нас не иска да загине, само за да те види как слагаш на главата си офиковата корона и казваш няколко думи от тази книга.

Повече не можеше да понася страхливостта им.

— Тогава прогони наемниците от Шотландия.

Уилям пристъпи по-близо до нея.

— Как бихме могли да го сторим, когато те носят цветовете на Макгиливри? Кой ще ги различи от нашите братя шотландци?

— Не се безпокой, Меридийн — усмихна се без капка топлина Ривъс. — Ще ти донеса короната.