Арнет Лем - Продадена принцеса

Без да погледне към нея, той додаде:

— Не очаквай от мен да вдигна лапа и да се моля, както прави Джейкън.

Меридийн стисна по-здраво ножиците и се приближи към него. Беше дошла да промени нещата. Трябваше да започне отначало.

— Студенината между нас не може да продължава. Не трябваше да говоря толкова остро, но и не очаквай от мен да лазя пред тебе.

— Ти? Да лазиш пред мене ли? — Като вдигна гребена към светлината, той го огледа, след това издуха стърготините и продължи да го дяла. — По-скоро бих се молил за несметни богатства и лице, красиво като на младия Съмърлед.

— Не е нужно да се правиш на скромен. Достатъчно си хубав… особено с този цвят. — Ривъс повдигна вежди и тя побърза да добави: — Това, което имаш в повече, е гордостта.

Той килна глава и се усмихна леко, преструвайки се на отчужден.

— За разлика от теб ли?

— Може би моята е повече, бих казала, но ти си инат, а аз не съм. Нашата кавга се отразява неблагоприятно на двама ни. Елън не се е влюбвала нито веднъж, откакто се скарахме. Свещеникът продължава още и още да говори за светостта на съпружеската всеотдайност. Гиби е объркана и обвинява себе си за станалото.

— Не си дошла тук да обсъждаш дъщеря ми, нито косата ми, нито пък моя инат.

Мошеник. Изопачаваше думите й.

— Нямах намерение да…

— …бъдеш упорита ли? Ти? Никога — подигравателно се разсмя той.

— Трябва да уредим този въпрос.

Той заби поглед в ръката й.

— Тогава защо дойде при мен? Сайбил би ме подстригала и без допълнителни доводи.

Дяволът възнамеряваше да направи мисията максимално трудна. Беше сгрешила, като бе пренебрегнала жестовете му на помирение, но тогава я тормозеха объркването и страха. Искаше да се помирят. Особено сега. Може би една шега щеше да свърши работа.

— Може би е вярно, че Сайбил би могла да се погрижи за вида ти, но тя не би могла да извика предшественичките си да ти отхапят мъжествеността.

Това привлече вниманието му. Ръцете му замръзнаха, а оценяващият му поглед я огледа от главата до петите.

— Решила си да използваш чара си, за да върнеш мира между нас?

— Чар ли? Казах го, само за да придам малко хумор на разговора.

Ривъс почука с гребена по бедрото си.

— О, много добре! — възкликна тя. — Казах го с цел да засегна мъжеството ти.

— Тогава си сгрешила, защото не разбираш смисъла на шегата.

Всички, дори търговеца на прежда, се кълняха, че Ривъс не можеше да се гневи дълго време. Жалко, но грешаха, защото той не показваше с нищо, че доброволно ще се помири с нея.

Меридийн се приближи към него.

— Моля тя, просвети ме.

— Пламенният мъж смуче гърдите на жената. Ако и тя е така разпалена му връща услугата, като смуче мъжествеността му.

Живата картина, която се появи в главата й, я засрами и я накара да се изчерви.

— Не съм заченала, а и не виждам защо трябва да използваш подобни груби думи.

Защо му бе разкрила нещо толкова лично, като идването на цикъла й?

Ривъс остави ножа и гребена.

— Груби ли? Едва ли. Ти сама повдигна този въпрос, а и смукането на гърдите е второто ми любимо занимание през свободното ми време.

Как смееше да я нарича инат! Пъпчива жаба, такава!

— Значи първата ти любов е шотландската политика?

Той й се усмихна немирно и се разсмя.

— Отново грешиш.

Търпението й се изчерпа.

— Опитвам се да водя приятен разговор.

— Ако на това му викаш приятен разговор, тогава сигурно говориш на френски. — След това добави по-меко — Менструацията ти болезнена ли е?

Макар и любезно зададен, въпросът я хвърли в затруднение.

— Не. Нищо особено — тя потрака с ножиците. — Искаш ли да подравня косата ти?

— Да, но не ми режи ушите. — Той й подаде полузавършения гребен. — Опитай с това.

Ривъс беше издълбал петолистник в дървото. Тя се досети, че гребенът е бил предвиден като подарък за нея. Като предложение за мир. Винаги беше досетлив и щедър, щом ставаше въпрос за нейните нужди.

Меридийн въодушевено се зае със задачата си. Заобиколи Ривъс и прекара гребена през косата му. Косата му, гъста и вълниста, нагоре се събираше в неравни, опърлени кичури. Сред порой от искри той бе потушил огъня и по този начин бе спасил живота й.

Искаше й се да го прегърне през шията и да му каже, че никой никога не бе поставял нейното добро над своето собствено. Малко бяха жените, които се радваха на такава съпружеска всеотдайност.

— Нещо не е ли наред с гребена?

— Не — гласът й бе станал плътен от напиращите емоции. Изкашля се и добави: — Гребенът е много хубав.