Арнет Лем - Продадена принцеса

— Нима си вярвала, че живота ти ще мине без нещастия или трудности? Никой от нас не може да очаква толкова много.

— Прости ми, че спестих на дъщеря ти едно разочарование.

— Живеем в тревожни времена. Но не за Гиби беше спора ни.

— Напротив! Нямам намерение да прехвърлям проблемите си на едно невинно дете. А ако смяташ да ме убеждаваш, че проблемите на принцесата са грижа на всички, то аз ще…

Ривъс се обърна с лице към нея и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Какво ще направиш?

Не й дойде наум нито едно достойно възмездие.

— Бъди сигурен, че ще те направя нещастен.

— Сега съм прекалено ядосан, за да споря с теб — каза той и тръгна към вратата. — Трябва да кажа на Броуди да утроят охраната ти.

Още въоръжени стражи.

— Защо не ме приковеш с верига към кладенеца? Тогава всички ще могат да ме виждат. На хората може даже да им хареса. Мълвата ще се разпростре във всяко село и ферма. Всички любопитни ще се скупчат в Елджин.

Той я погледна през рамо.

— Не постъпваш разумно, като ме дразниш, Меридийн.

— Защото после ще кажеш, че сама съм си виновна.

Ривъс шляпна с длан по касата на вратата.

— Не съм чак толкова горд.

Не. Просто той беше решен да поправи злото и да сложи на главата си корона.

— Мислех, че си невинен като агънце.

Това го спря.

— Мислех, че във вените ти тече кръвта на предшественичките ти. И престани да ме наричаш така.

— Ще забравя, че си агънце, ако ме върнеш в Англия.

О, този поглед. Дори със сажди по лицето и пепел в косата, той преливаше от сдържана учтивост.

— Забрави за Англия.

— Мразя Шотландия.

— Не ти ли харесват ливадите край замъка? Овесената каша на Монфише не е ли по вкуса ти? Прислужниците зле ли ти служат?

Въпросите му бяха нечестни. Той знаеше, че не можеше да се оплаче.

— Мразя коварството на клана Макгиливри.

— Мислиш ли, че Уилям е запалил пожара? — сериозно я запита той.

— Не — отвърна тя, без да мисли. После добави по-спокойно: — Той ти е гласувал доверие.

В очите му проблесна насмешливо облекчение. Избърса ръце в панталоните си и я погледна.

— Значи трябва да се възрадвам, защото намерих поне един Макгиливри, който разбира значението на думата вярност?

— Мислиш ли, че аз не го знам?

Тя стисна зъби с такава сила, че жилите на шията й се изпънаха.

— Някои хора от твоя клан са прекалено нетърпеливи да ми покажат, че го знаят. Други — не.

Загадъчното твърдение заслужаваше отговор.

— Не съм те мамила. От самото начало знаеш, че не исках да имам нищо общо с… — тя почти каза „този живот“, но това не беше напълно вярно, поне напоследък. — Показах ти достатъчно ясно, че за мен не представлява интерес да бъда принцеса на Инвърнес.

— Значи ти си прекалено нетърпелива да покажеш това. — процеди той през стиснатите си зъби.

Меридийн отстъпи назад.

— Мислех, че си прекалено ядосан, за да спориш с мен.

Ривъс вдигна ръце и извика:

— Кълна се във всички светии, така е! Но знай едно, Меридийн Макгиливри, нашият брак не е банкет. Не можеш да избираш само онези неща, които ти харесвал и да оставяш огризките на някоя друга бедна душа.

Беше прав. Не събра достатъчно смелост дори да се защити.

— Не искам да говоря повече с теб, Ривъс.

— Нито ще имаш тази възможност, докато не промениш апетита си.

Ривъс изхвръкна от стаята така разгневен, че не видя купчината мокри гоблени в коридора. Спъна се, но се изправи бързо и продължи. Докато отиваше към казармите не спираше да се ругае, че бе нарушил клетвата си никога да не спори с жена, най-малкото с упоритата си съпруга, която подбираше хубавите неща, предлагани й от брака, но не поемаше нито една отговорност.

Принцесата на Инвърнес.

Спря близо до мишената на учебната арена. Не беше честен към Меридийн. Тя беше нещо повече от една титла. За разлика от Ривъс Уилям не разбираше това. Подлостта на Кътбърт не беше насочена срещу дъщеря му, защото кралят на Хайлендс никога не бе гледал на Меридийн като на свое дете.

Все пак, въпреки егоизма на баща си, Меридийн имаше добро сърце и беше щедра към всички, с изключение на онези, които никога не бяха поглеждали отвъд разкошните й зелени очи и гарвановочерната коса. Под пласта традиции, с които тя бе израснала, лежеше една наранено и изплашено сърце, което беше страдало много.

Дори измъчена от коварството на баща й, Меридийн първо бе помислила за Гиби.

Как бе могъл да пренебрегне болката на Меридийн? Предишната вечер тя бе нарекла Елджиншър свой дом. Почувства се някак гузен, защото трябваше да превърне замъка Олдкеърн в неин затвор, докато не поискаше меча.