Арнет Лем - Продадена принцеса

Ривъс едва ли щеше да потърси пътя към стаята й, ако гневът му се проточеше. Тя не беше безразлична към него, беше сигурен в това. Любовта й, обаче, не беше достатъчна, за да се изправи пред баща си. Тази истина нараняваше Ривъс най-дълбоко.

— Тя има нужда от уют и защита — каза той по-скоро на себе си, отколкото на наставника си. Смяташе, когато отново заговорят с нея за търканията по между им, да я остави сама да засегне този въпрос. Той нямаше да го повдига. Прекалено много пъти бе намирал този кладенец сух.

— Кажи на жените от селото по-често да се навъртат край нея. Накарай ги да вярват, че тя скоро ще отиде за меча.

— Това сигурно ще помогне на бедното момиче въздъхна Броуди. — Не е честно за втори път да страда от гнева на баща си. Ако беше успял, щеше да изгуби душата си, защото ти щеше да му вземеш живота.

— Боже, прости ми — рече Ривъс, — но ми е приятна самата мисъл да накълцам на парчета това копеле.

Той се насочи към вратата с наново разпален яд.

— Къде отиваш? — последва го Броуди.

— В работилницата на бъчваря. Кръвта ми ври. Със същата ръка, с която бе учил Ривъс да върти меч и която му бе помогнала да нареди камъните върху могилата на баща си, Броуди го тупна по гърба.

— Типично за теб, Ривъс, и добре правиш. По-добре да си изкараш гнева в цепене на дърва, отколкото да разсечеш нечия глава.

Но дори след като денят вече бе отминал, Ривъс все още не можеше да забрави последното й проклятие срещу Шотландия и непрестанните й уговорки да бъде върната в Англия.

Дали знаеше каква болка му причиняват думите й? Това засягаше ли я? Не дойде на вечеря и Ривъс отиде на южната кула. Тази гледна точка му предлагаше необезпокояван изглед към прозорците на стаите й. Както Ривъс си мислеше тя изглеждаше окаяна. Седеше пред стана си, сред петно от златна светлина, а ръцете й не спираха да местят совалката напред-назад.

Спря и взе от малката масичка до нея една книга. Ривъс предположи, че е Заветът на принцесата. Един поглед през далекогледа го потвърди. С помощта на инструмента тя изглеждаше само на една ръка разстояние. Достатъчно близо, за да я докосне, но този образ, подобно на самата жена, беше измамен.

Меридийн понечи да отвори книгата, после спря. Пое дълбоко дъх и се взря през прозореца. След това отново посегна към хрониките на предците си.

Все още се колебаеше.

— Направи го — прошепна той, подканвайки я да разрови миналото и да намери силата, която щеше да върне величието на жените от рода й.

Желанието да иде при нея, да я убеди, да я накара да направи, се надигна у него, като приливна вълна. Но не можеше. Беше направил всичко по силите си и тя се бе възпротивила.

Пред недоумяващия му поглед тя остави настрани книгата, духна свещта и с това угаси светлината на надеждата, която той бе пазил толкова дълго в сърцето си.

В понеделник изпрати Гиби да попита Меридийн дали иска да излезе на разходка с него. Тя отказа, като се позова на общи задължения със Сим.

Във вторник изпрати Сим да й предложи да прекарат деня на ливадите. Тя се извини с оправданието, че ще предава урок на Гиби.

В сряда Ривъс нареди на Сирина да покани Меридийн да гледа конните състезания във външния двор. Обяснявайки, че има среща с Уилям, тя изпрати извиненията си на Ривъс.

В църквата коленичеха един до друг. За страничните наблюдатели всичко бе по старому. Но щом излезеха от църквата, Меридийн поемаше по свой собствен път.

В четвъртък Ривъс й написа бележка, заплашвайки я, че ще й поръча колан на целомъдрието. Тя му отвърна със своя заплаха: „Направи го, Ривъс, и ще кажа на цялото село, че сме спали заедно.“

Те пак щяха да спят заедно, закле се мислено той. Меридийн не беше истински ядосана на мъжа си. Шотландската политика бе убила благоразположението й.

Ривъс можеше да я изчака. Меридийн нямаше къде да иде, поне докато я следваха въоръжени стражи или цели тълпи жени.

Когато седмица по-късно тя го потърси, първите й думи го шокираха.

— Дошла съм да ти подстрижа косата. Станал си рошав като куче.

Още след първите си думи на Меридийн й се прииска да си ги вземе обратно, защото не бе целяла да звучи заповедно или сдържано.

Меридийн остави Завета върху масичката му, но не влезе по-навътре в стаята.

Седнал близо до камината, Ривъс дялкаше гребен от парче гладко, тъмно дърво. Тъмночервената му дреха контрастираше красиво с русата му коса и тъмните му очи. Но видът му беше точно така изморен и така самотен, както се чувстваше самата тя.