Арнет Лем - Нишките на съдбата

Замръзналите панти изскърцаха в знак на протест, когато Дъндас измъкна прътите. Масивните порти се отвориха. В двора на замъка нахлу леден вятър и раздуха огъня. Сюизън спря, дочула заплашителните звуци на дрънкащи хамути и тропот на копита.

От тъмната студена нощ започна да се материализира безкрайно, както й се стори, множество от облечени в червени униформи драгуни. Тълпата се раздвижи от неспокоен шепот. Жените се загърнаха с шаловете си, родителите придърпаха по-близо до себе си своите деца. Господарката на Роуард копнееше да зърне любимото лице на съпруга си, за да се отърси от страховете си. Огледа нашествениците и видя само един цивилен сред тях, но това бе чичо й Раби. Очите му я пронизваха. Лицето му й се стори зловеща карикатура на човека, когото някога бе обичала.

Неспособна да издържи повече на враждебния му поглед, Сюизън затърси нататък и най-после откри Майлс и Лаклан. Огледа ги тревожно, но не откри следи от нараняване или притеснение. Вдигнали гордо главите си, те изглеждаха като чужди елементи сред тази английска военна част. Лицето на съпруга й грееше от любов и увереност. От Маккензи се излъчваше типичната шотландска гордост.

Успокоена, че любимият й не е пострадал, тя обърна поглед към предводителя. Той се запъти към нея и черното перо на шлема му затанцува. Някога величественото перо бе замръзнало от студа и безвъзвратно разрушено. По краката на белия му кон бе полепнала смола и кал от преминаването през торфените блата. Животното бе свело уморено глава. От запенените му уста и ноздри се вдигаше пара.

Когато офицерът и неколцина от хората му слязоха от конете си пред своята домакиня, Раби ги последва.

— Какво искаш? — обърна се към него тя.

Лицето му се разтегна в подигравателна усмивка.

— Правосъдие, скъпа ми племеннице. Единствено правосъдие.

Сюизън се вгледа в тези познати харпъровски очи, но не почувства триумф, че го е победила, само тъга. От него се излъчваха алчност и омраза, хапливи и смразяващи като северния вятър. Той знаеше нейната тайна и бе дошъл да отнеме живота й.

— Сюизън, Сюизън — рече с престорена тежка въздишка Робърт. — Как стигна дотук?

Майлс скочи от коня си и застана до нея.

— Не го слушай, любов моя — прошепна той. — Копелето мисли да опита последния си трик. Няма от какво да се притесняваме.

В действителност гърдите на младия мъж бяха стегнати като в стоманено менгеме от страх.

Издрънка сабя. Офицерът се поклони пред господарката на замъка.

— Полковник Флечър, мадам — представи си той. — А вие сте лейди Сюизън, дъщеря на Сибийл Камерон и Едуард Харпър, нали?

Младата жена изправи гръбнак и, като се загърна с треперещи ръце още по-добре с шала си, отвърна:

— Да.

— В такъв случай ви арестувам в името на крал Джордж.

От всички гърла зад гърба й се откъсна изумено възклицание.

Майлс прегърна покровителствено съпругата си.

— Това е оскърбление, Флечър! — заяви той. — Така ли не успя да научиш нищо в Лондон?

— Разбира се, че е научил — обади се вместо него Робърт. — Тук сме, за да видим как ще възтържествува справедливостта.

Люси Сандърс изпищя и се провикна:

— Отпратете оттук този ужасен човек! Няма да тръгна отново с него!

Кънингам впери поглед в Харпър.

— Какви лъжи си наприказвал този път?

— Лъжи ли? — отвърна с абсолютна увереност Робърт. — Мисля, че ти се лъжеш, Майлс. Говоря истината, както е длъжен да прави всеки верен поданик на краля.

— Ти не би разпознал истината дори да се облечеш в атлаз и да се разхождаш по „Флийт стрийт“ в събота следобед.

— Ах, презрян… — Робърт се овладя навреме, обърна се към офицера и рече: — Оставям се на вашите заповеди, полковник Флечър. Ако е нужно прочетете кралската заповед, но помнете думите ми: този път ще откриете онова, което търсите. Тя е предателка, създадена по мярката на камеронската си майка. А той… — И Робърт посочи към Кънингам, — той й е съучастник. Вината му е не по-малка от нейната.

Сюизън вдигна лице към любимия си. В погледа й се четеше извинение и дълбоко съжаление. Но защо? Тя опита да се усмихне, но в резултат се получи тъжно изражение.

— Любов моя, любов моя — промълви в ухото й той. — Не трябва да се страхуваш!

С превзет жест полковникът разгъна навития на руло документ. Протегна ръка, за да го отдалечи от лицето си и се премести, за да бъде по-близо до светлината на огъня. Прониза своята домакиня с леден и суров като гранит поглед и зачете ужасния указ.