Арнет Лем - Нишките на съдбата

— Кажи на полковника какво намери, Харпър — присмя му се Дъндас.

— Планът ти се изпари като дим — прошепна на себе си Сюизън.

Чичо й заоглежда трескаво тълпата, сякаш търсеше сред нея десените. Най-накрая пламналият му поглед се спря върху огъня.

— Изгорила си ги! — извика той, като се завъртя към племенницата си. — Проклета кучка!

Младата жена стоеше с гордо вдигната глава, докато не забеляза шокирания поглед на съпруга си.

— Какво, по дяволите… — Майлс не довърши мисълта си.

Лаклан се изсмя гръмогласно.

— Е, кой е сега глупакът, Харпър?

— Тишина!

Изражението на полковника бе строго. Изпод шлема му се стичаха капки пот, които блестяха на светлината на огъня. Поколеба се за момент. След това бавно вдигна ръка и даде знак на хората си да се отдръпнат. Жителите на Пъруикшир съзерцаваха безмълвно.

Майлс тръгна към съпругата си. Към врата му незабавно се устреми върхът на сабя. Младият мъж спря безсилно. Беше го излъгала, че е хвърлила пръчките в кладенеца, но когато се появиха драгуните, бе направила каквото трябва. „Вие не разбирате нашите обичаи.“ Сега вече осъзна напълно какво означаваха тези думи.

— Знаеш, че десените бяха в този сандък — обърна се ядосано към офицера Робърт.

— Нищо такова не знам — отвърна той.

— Глупак! Забрави ли кои са прадедите й? Тя е бунтовничка като всички останали Лохиел Камерон!

— Тишина! — сряза го Флечър.

Харпър се подчини, но ненавистта, с която гледаше към племенницата си, обещаваше възмездие. Майлс бе обзет от силно съжаление, докато се взираше в тези познати очи. Облечен в по-тъмно палто от обичайните ярки цветове на контешките си дрехи, Робърт приличаше поразително на Едуард. Приликата обаче бе само външна. Същността на Робърт бе корумпирана, черна като греха.

Младият мъж се упрекна за собствената си наивност относно този човек.

— Проклет да си, Харпър! — извика той, като желаеше силно думите му да успеят да наранят най-после извратения негодник. — Проклет да си, задето й причини толкова много мъка!

— Достатъчно, Кънингам! — нареди офицерът.

Сюизън се обърна и дори от това разстояние съпругът й забеляза безутешното й изражение. Прекрасните й очи, обикновено светещи от радост и дяволит смях, бяха пълни с болка и сълзи.

Майлс изгаряше от желание да утеши съпругата си — тя несъмнено се чувстваше изоставена и предадена от обичания си чичо. Докато я наблюдаваше как се опълчва гордо срещу противника си, не можеше да не си спомни за Сибийл. Гърлото му пресъхна.

Съкровищата на Сибийл не бяха изгнили в кладенеца на подземието. Сюизън ги бе изгорила тази нощ. Беше го излъгала отново. Обзе го непоносимо униние.

Впери уморените си очи в издутата й от неговото дете фигура. Прониза го чувство на вина. Мили Боже, колко нещастна трябва да се чувстваше. Гневът и разочарованието му се стопиха под влияние на съчувствието. Започна да се моли беззвучно тя да се обърне към него.

Забрави за лъжата й, че уж е унищожила десените, забрави и болката си, причинена от тази лъжа, и двете бяха незначителни сравнени със саможертвата й. Беше пожертвала Maide dalbh на забранените от закона шотландски кланове, за да спаси неговия живот, живота на едно лондонско сираче.

Сираче, което вече бе свързано завинаги с нея и с нейния народ.

Бяха загубени кралства, цели кланове бяха загинали, за да запазят онова, което пазеше Сюизън. Застанал така, с опряна в гърлото му сабя, младият мъж изгаряше от любов към нея и към тези хора.

— Ти си един слабак, Флечър — провикна се Робърт. — Направиха те на глупак.

Полковникът се извъртя рязко.

— Хванете го!

Пет-шест войника заобиколиха Харпър.

— Да не сте си изгубили ума? — разкрещя се той, като размахваше ръце и опитваше да се отскубне от пазачите си. — Ти си само един гаден страхливец, Флечър! Имаше заповед да ги обесиш. Тя е престъпничка. Тя престъпи кралския закон!

Кръвта на Майлс кипна от гняв.

— И смееш да ни наричаш страхливци? — изрева той. — След всичко, което направихме за Люси Сандърс?

Робърт хвърли нервен поглед към нещастницата, все така вкопчена във Флора Макайвър.

Всичко това бе наистина прекалено за Майлс. Съпругата му можеше да припадне всеки момент, хората му не можеха да си намерят място.

— Докато си стоим тук — обърна се към полковника той, — моите адвокати са представили на председателя на Камарата на лордовете доказателство за многогодишните злоупотреби и кражба от малолетни на Робърт Харпър. В продължение на няколко години той е лъгал и ограбвал лейди Сюизън и нейните тъкачи.