Джон Лескроарт - Предварително изслушване

В резултат на срещата си в офиса на Дан Ригби, за първи път от почти трийсет години Ейб Глицки не работеше като ченге. Властите бяха решили да го преместят на административна работа за неопределен период от време. Така че той бе освободен от отговорността да ръководи отдел „Убийства“. Не бяха поискали значката или оръжието му, но не му беше трудно да види как този момент се задава. Бяха му дали половин час в присъствието на охрана, за да опразни бюрото и кантонерката си. Отне му само четиринайсет минути. Побра нещата си в черно куфарче с код. Никой от инспекторите му не бе наоколо, за да се сбогува с него. Имаше усещането, че това не е съвсем случайно. Някой бе прошепнал на подчинените му, че ще е добре да се махнат, докато техният бивш лейтенант си разчиства бюрото. Ригби му каза, че ще му звънне през следващите една-две седмици, като минат предварителните разследвания. Дотогава Ейб би могъл да поиска да подготви някаква защита; ако не, просто да се скатае.

Беше почти шест вечерта. Противно на общоприетото мнение, Глицки смяташе, че най-тъмният час не е точно преди разсъмване.

Беше в този момент.

По ирония на съдбата, халогенните лампи на паркинга пред Съдебната палата не се бяха включили. Въпреки че Глицки не се нуждаеше от това, то бе още едно доказателство, че дори вещите бяха в някаква конспирация срещу него.

Дъждът мокреше асфалта в най-големия порой, който бе виждал през последните две години.

Ейб постави куфарчето си до себе си. С ръце в джобовете на якето си, застана под тентата, покриваща иначе открития и обикновено чист коридор, който водеше към задната врата на Палатата покрай офиса на следователя до входа на затвора. Пилотското му яке бе закопчано догоре, а обточената с кожа яка бе вдигната почти до ушите му. Порив на вятъра хвърли капки в лицето му и той се върна крачка назад.

Усилието да извади ръце от джобовете си и да избърше очите си му се струваше непосилно.

Трима или четирима души минаха покрай него, тръгнали по собствените си задачи — проклятия за времето, разговори, изблици на смях. „За какво?“ — чудеше се Ейб.

Неспособен да тръгне напред, той се завъртя, взе куфарчето си и извървя обратно половината път до входа на Палатата. След това зави наляво, премина тичешком няколкото метра по мокрия бетон и дръпна стъклената врата, която водеше към офисите на Джон Страут, съдебен лекар на град и област Сан Франциско.

Беше доста късно и вратата бе заключена. Нощният звънец не работеше. Глицки почти се разсмя, дори си помисли, че се е засмял, макар че по никакъв начин звукът не приличаше на смях. Дъждът падаше върху избръснатата му глава и се стичаше във врата му. Ейб силно почука и вратите се разтресоха под ударите му. След това, за да запази кокалчетата си, завъртя ръката си настрани и силно тропна. Беше сигурен, че Страут е вътре. За него сега бе средата на деня. Отново тропна.

Някаква услужлива душа, която минаваше по коридора, му извика, че според него е заключено.

— Благодаря — отвърна Глицки. Почака известно време и отново похлопа по вратата.

Униформено патрулиращо ченге внезапно се появи зад него и го потупа по рамото.

— Върви си, приятел — каза то. Глицки отбеляза, че дъждът капеше от козирката на шапката му. В едната си ръка държеше палка и изглеждаше така, сякаш не му бе необходимо особено силно изкушение да я използва. — Няма никой вътре. Сградата е затворена за през нощта. Хайде да си вървим.

С намръщена гримаса, която не го правеше особено привлекателен, лейтенантът се обърна и махна с ръка.

— Спокойно, каубой — каза той. — Аз съм от отдел „Убийства“, там горе. Глицки.

Ченгето го разгледа внимателно и сякаш го разпозна. То се отдръпна назад с глупаво изражение.

— О, извинете ме. Съжалявам, сър. Помислих ви за наркоман.

Глицки кимна.

— Добре дошъл в клуба.

— От него би станал чудесен барман.

Не че Глицки се бе кандидатирал за длъжността или дори би го направил, но Харди си мислеше, че приятелят му може само да спечели от работата на смени зад бара в „Литъл Шамрок“ — да му намери занимание, докато изчаква края на отстраняването си от работа, и да го предпази от полудяване, докато усъвършенства онези човешки умения, които все още се препоръчват на ченгетата.

Дизмъс седеше зад волана, бе спрял на червен светофар и се опитваше да пробута идеята на шурея си Моузес Макгайър, който не случайно бе мажоритарен собственик на бара — три четвърти срещу неговата една четвърт.