Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Тя се чу да казва, че идеята е добра, макар да знаеше, че би танцувала боса по живи въглени, ако това означаваше да запази заплатата си и осигуровките.

— Тогава нека се уговорим за девет часа в понеделник сутрин.

— Да, сър. И ви благодаря.

Той й се усмихна.

— Може и да не ми благодариш, когато видиш за какво става дума. — Обърна се, за да погледне дъжда, който чукаше по прозореца. Каза й, че ще е добре да погледне дъжда. Имали нужда от дъжд.

Тя не се изправи.

Вероятно би изпила едно кафе. Той винаги пиел по чашка в средата на следобеда — бил склонен към особена ленивост след обяда. Имал собствена машина за еспресо. Можела да си таксува този половин час като административна работа.

Когато направи и наля кафето, той постави чашките на масичката и й направи жест да се премести на дивана. Седнаха в двата края, на повече от метър един от ДРУГ.

Кафето бе чудесно.

Джекмън отпи, кимна със задоволство и върна чашката върху чинийката. Хвърли й поглед и изчака, докато тя опита своето и също постави чашката си на масата. Очевидно стигайки до някакво решение — той леко се обърна към нея.

— Ако нямаш нищо против, бихте помолил за мнението ти за нещо. — Той изчака още малко, като подбираше внимателно думите си. — За Илейн.

Трея се премести напред на дивана — постави лакти върху коленете си и го погледна в очите.

— Имате някакви съмнения относно делото.

— Не зная дали бих могъл да стигна толкова далече, че да ги нарека съмнения. Ако не беше политически натовареното искане за смъртно наказание не знам дали бих се замислил за това. Но тъй като е… — Свиване на рамене. — Не зная. Запитах се какво ли бих си помислил, ако полицията не бе открила Коул Бърджис толкова убедително наведен над тялото ако областната прокурорка не бе стигнала вече толкова далече в политически те си амбиции. Какво би си помислила ти, Трея? Ти я познаваше много по-добре от всички нас тук.

— Какво по-точно?

— Ако бе намерена застреляна без никакви заподозрени наоколо.

Тя бавно издиша, сети се за кафето си, вдигна чашката, за да си осигури малко повече време и я задържа пред устата си.

— Но не това се е случило.

— Откъде да знаем какво се е случило?

Тя не се бе запитала защо тази хипотеза й бе толкова трудна за възприемане. Може би защото и беше по-лесно да има готов отговор на болезнен въпрос — не й се налагаше да се връща, към него. Сега обаче явно нямаше да й се размине.

— Когато говори с мен, лейтенант Глицки се опитваше да разбере същото нещо — дали се сещам за някой, който би искал да я убие. Казах му, че никой, който познава Илейн, не би желал подобно нещо.

— Наистина ли мислиш така? — Джекмън се наведе към нея, замислен за нещо. — Този лейтенант Глицки нали не е ченге, което се прави на адвокат?

— Не.

— Има пред себе си признание и въпреки това се чуди дали е хванал човека, който наистина я е убил? Това ми звучи като съмнение.

Трея сви рамене.

— Каза, че се нуждае от свидетелски показания, дори и ако те сочат към Коул Бърджис. Каза ми, че той ще пледира невинен, а в съда те по някакъв начин ще трябва да го обвинят. Биха могли да очакват делото да се проточи с години. Така че, ако можеха да свържат Илейн с него в някоя клиника, в колежа или нещо подобно, вероятно биха имали мотив и това ще им помогне.

— Но той всъщност е питал за други хора? — Джекмън внезапно се изправи, измина няколко крачки с ръце в джобовете, после отново се обърна към нея. — Това, за което мисля, са думите на онази жена на обяда, че всеки знаел, че Илейн има врагове. И сякаш никой не го оспори. Аз се сещам за няколко проблема, вероятно и ти.

Трея се отпусна назад сред меките възглавнички.

— Предполагам, че по това може би приличам на Джонас. За мен е доста трудно да го възприема, да осъзная елементарните факти… — Тя тръсна глава, сякаш за да я изпразни. — Не зная защо точно мен питате за тези неща, сър. Какво мислите, че бих могла да направя?

Джекмън се върна до дивана и отново седна в далечния ъгъл.

— Самият аз не съм напълно сигурен. Просто никой не познаваше Илейн по-добре от теб, затова ти единствена би могла да се сетиш кой би искал да я убие. Или защо.

Внезапно Трея вдигна глава.

— Значи вие наистина не сте сигурен, че е бил Коул Бърджис?

— Не съм казал, че не е бил той. Просто…

Сега тя бе обърната с лице към него и очите й изгаряха неговите.

— Просто може би не е бил той.

Джекмън сви рамене. Не знаеше.

А сега, внезапно, и тя не бе така уверена.