Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Мим, облечен като американски пехотинец от Първата световна война, се бе боядисал от главата до петите с бронзов спрей и се бе покатерил на пилона до входа на катедралата. Дори и мускул по него не помръдваше, като жива статуя с пушка, отпусната надолу сред тълпата.

Три микробуса на местни телевизионни станции бяха спрели на предварително резервирани места на близкия паркинг и репортерите и операторите им обикаляха наоколо и снимаха, за да запечатат няколко сцени от мястото на събитието.

Една лимузина се промъкна през тълпата и спря зад няколко други. Когато кметът се появи иззад затъмнените стъкла, един от новинарите го разпозна и извика нещо по негов адрес. Тълпата около Харди и Глицки сякаш ставаше все по-плътна и ги притискаше. Вече не изглеждаше чак толкова студено.

— Лейтенант?

Глицки се завъртя и кимна делово.

— Как си, Ридли?

Младото ченге се размърда неловко.

— Не съвсем добре, предполагам. — Езикът му като че ли бе надебелял.

Не беше особено присъщо на Глицки да оставя нещата да минат покрай него, но донякъде се чувстваше наставник на момчетата, откакто бе започнал работа в отдел „Убийства“, затова се опита да го разведри и да започне някакъв разговор. Посочи към Харди.

— Нали познаваш приятеля ми?

Бенкс потвърди, отново кимна, но не протегна ръка за поздрав. Вниманието му бе насочено към Ейб.

— Реших, че ще си тук — каза той смело.

— Изглежда си прав. — Глицки можеше да му подаде ръка, но предпочиташе да му дава информация лъжичка по лъжичка. Ако Ридли искаше да каже нещо, трябваше сам да намери начина.

Това му отне около минута.

— Проблемът е, че… — започна инспекторът. — Ами, не виня никого. Грешката беше изцяло моя, но трябва да знаеш, че Тори ме принуди.

Никакъв отговор.

Сержантът продължи:

— Когато гледането приключи, се бяхме събрали отвън в кулоарите, знаеш, да поговорим за това, всички бяхме доста изнервени, най-вече заради… ъ-ъ… — Той направи жест.

— Нека позная — намеси се Харди. — Сигурно е било заради мен.

Бенкс изглеждаше благодарен за помощта.

— Да. Но както и да е… Знаех, че имаш проблеми с касетата и че излязохте заедно с Харди. Така че Тори започна да проклина и мърмори как Харди толкова бързо е научил всичко. И аз изтърсих, че няма да се учудя, ако ти си му показал касетата.

— Понякога да говориш без да мислиш е стратегическа грешка.

Бенкс погледна направо към Харди.

— Да, но в съда ти даде ясно да се разбере, че си я виждал. — Отново се обърна към Глицки. — Тори сякаш не си спомня това, но аз не съм го забравил. Така че предположих, че си бил ти, Ейб.

Глицки най-после бе принуден да проговори:

— Логиката е голяма работа. — Това не прозвуча като комплимент.

Ридли продължи:

— Но не мислех, че той… имам предвид, че не смятах, че ще се стигне дотук. Не ти донесох касетата, за да те нарочат. Знам, че не бяхме на едно мнение, ти и аз, и не исках да си мислиш… Просто ние си говорехме, размишлявахме на глас и предполагам, че съм се хванал в капан… — Несвързаният монолог заглъхна. Ридли изглеждаше така, сякаш бе прекарал няколко затормозяващи дни, в които бе обмислял всичко случило се.

Глицки не би могъл да каже, че нещастието на момчето особено го притесняваше — може би Ридли ще си вземе добър урок за политиците, който би му послужил в работата му. Но в настоящия момент сержантът достатъчно бе объркал живота на лейтенанта си. Сега твърдеше, че не е било нарочно. Но това изобщо не помагаше. Глицки свали тъмните си очила и скръсти ръце пред гърдите си. Когато заговори, гласът му беше отчаян, а целият гняв в него се бе заличил:

— Е, предполагам, че и двамата сме хлътнали в този капан, нали, Рид?

След момент Бенкс осъзна, че това е всичко, което би могъл да получи от Глицки като оправдание за себе си. Пое въздух и бавно издиша.

— И какво ще правиш сега?

— Ще изчакам, докато някой в офиса на Ригби реши нещо. — Свиване на рамене и поглед към Харди. — Междувременно, ще обърна внимание на няколко други възможности за професионална реализация.

— Смята да отвори механа. — Изражението на Харди бе като на покерджия.

— Не е вярно, нали? — усъмни се Бенкс.

— Възможно е — отвърна Глицки със също толкова спокойно лице. — Човек никога не знае.

Камбаната на катедралата започна да бие, прекъсвайки джазовата музика. Беше десет без четвърт, все още имаше петнайсет минути до службата, но при сигнала тълпата се раздвижи.

Ридли все още не бе готов да тръгне. Той продължаваше да чака още някакво успокоение.