Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Мислите, които в никакъв случай не бяха желани, прекъснаха с отварянето на вратата. Честното лице на Батист, протегнатите му ръце.

— Здрасти, Ейб. Ти си първият, влез.

— Съжалявам, че те притеснявам в дома ти, Франк.

Един успокояващ поглед.

— Моля те! Искаш ли кафе? А, спомних си. — Батист щракна с пръсти. — Чай. „Ърл Грей“, нали?

— По-добре е.

— Чудесно.

Те преминаха през дългия коридор към задната част на къщата. Глицки едва обръщаше внимание на семейните снимки по стените и дузината спортни трофеи на дългата тясна маса. От двайсет години познаваше Франк и имаше бегла представа, че е женен, камо ли че е баща на най-малко четири хлапета.

В кухнята голям черен лабрадор се бе изтегнал пред задната врата.

— Това е Арлин — каза Батист, докато я прескачаше, потупвайки я по главата. — Няма да те ухапе. Вероятно дори няма да се помръдне. Може и да е умряла, не съм много сигурен. — Той сграбчи шепа козина и я раздвижи напред-назад. — Арлин, жива ли си още?

Огромното старо куче отвори едно око и лицето на Батист светна.

— Уха! Правиш шоу на гостите ни, нали? — Той се обърна към Ейб: — Тя е точно като теб. — После допълни: — Все още жива.

След като бе напуснал офиса на Харди предишната вечер, Ейб се обади на стария си мъдър баща Нат. Побъбриха си за това-онова и след разговора Ейб позвъни на капитана. Двамата бяха работили заедно в отдел „Убийства“. Имаха дълго професионално сътрудничество и се разбираха добре, особено със споделената увереност, че политиката вони.

През последните две години Глицки бе осъзнал напълно, че, независимо от високия си пост, Франк беше на нож с движещите фигури в управлението. Шефът, Дан Ригби, свикнал с различен пейзаж, рядко се осмеляваше да вдъхне възвишения въздух на полицията — пари, бюджети, цифри, брой на арестуваните, поводите за различия. Ригби „си взаимодействаше“ с другите градски управления — офиса на кмета, на областния прокурор, с цялата пасмина, от която Глицки нямаше никаква полза.

Ейб беше убеден, че Батист е все още истинско ченге, независимо от съюзниците си.

Ето защо Глицки най-накрая му се обади и изложи пред него ролята си в ситуацията ясно и без извинения. Призна, че нещата със случая на Бърджис са тръгнали зле от самото начало и това е било най-вече заради него, неговото влияние и отношение.

Ейб не смяташе, че може да стори много, за да оправи ситуацията, докато не обърне нова страница с колегите си, с Батист, Медрано и Петри, с Ридли Бенкс. Това бе въпрос на чест и негов приоритет. После можеше да поднови борбата си където пожелае, но не и преди да го каже на своите хора. Искаше и съдебният лекар Джон Страут да го чуе. Затова Батист бе предложил тази ранна утринна среща. Кухнята на Батист бе модерна и той се движеше леко из нея. Извади един изящен свирещ чайник, след това отделна чаша за чай. Изсипа с лъжичка листата от порцеланова кутийка в сребърно топче за чай, затвори го и го потопи в чашата.

— Ще бъде готово след минута — каза той, след това продължи, без да си поема дъх: — И така. Нещата май ще се посгорещят, а? — Съвсем не ставаше дума за чайника.

Със скръстени ръце и сериозна физиономия, Батист се беше облегнал на кухненския плот. Посетителите бяха заели местата край захабената дървена маса, която сигурно бе преживяла хиляди обеди и вечери — останките от някои от последните все още личаха.

Глицки завърши увлекателния си разказ и застърга с нокът изсъхнало петно от кетчуп, докато изчакваше реакциите. Ако се съди по езика на жестовете и напрежението, което се усещаше във въздуха, те едва ли щяха да са положителни.

Арлин, все още жива, изръмжа в агонията на някакъв кучешки сън.

Инспектор Ридли Бенкс придърпа напред стола си и се изправи до масата. Лицето му бе тъмна маска, а гласът напрегнат:

— Момчето призна, Ейб. На касетата той казва, че я е застрелял.

— Така е. И затова сме тук, Рид. — Глицки не винеше Ридли за яда му. Сержантът бе дал на лейтенанта си онова, което му беше поискано. И сега точно заради това бе прецакан. — Посланието тук и сега е, че гадовете ме спират заради това. Ще ми стане горещо.

— А ако прескочим самопризнанията? — попита Ридли.

Това, разбира се, не беше работа на полицията, но Глицки знаеше какво има предвид.

— Да, ако отидем в областната прокуратура…

— А би ли ми казал отново защо трябва да го направим? — В друг случай неподходящият тон на Ридли щеше да му докара неприятности, но не и днес.

— Заради всичко, което току-що ви казах — отвърна Глицки. — Има несъответствие между нещата, които Бърджис е казал, и онова, което очевидно се е случило.