Джон Лескроарт - Нищо друго, освен истината

— За мен тя не означаваше нищо, ето защо.

Харди поклати глава. Разговорът поемаше в неподходяща посока.

— Не — каза той, — означавала е нещо , Франи. Ако не беше така, щеше да ми кажеш за нея. Щеше да ми кажеш: „Днес получих призовка да дам показания пред разширен състав от съдебни заседатели. Чудно за какво ли става дума?“ А вместо това си го запазила в тайна.

Тя мълчеше и хапеше долната си устна. След малко Харди й напомни за себе си:

— Франи?

— Добре — съгласи се тя.

— Кое е добре?

Издърпа ръцете си от неговите и ги скръсти пред гърдите си.

— На кръстосан разпит ли ме подлагаш? Струва ми се, че за днес ми стига.

Харди прекрасно владееше гласа си.

— Не, нищо подобно. — Снижи го до шепот. — Просто не зная защо си тук. Объркан съм. Не съм наясно какво става. Искаш ли да ми помогнеш? На твоя страна съм.

Тя затвори очи и въздъхна.

— Добре — кимна и отново се пресегна за ръката му. — Зная, че трябваше да ти кажа. В смисъл, че едва сега го осъзнавам. Просто напоследък твоят и моят живот текат поотделно. Изглежда не ми се е искало да ме разбереш криво, ако те занимавам с цялата тази работа.

— С коя работа?

Тя срещна погледа му и дълго мълча, преди да отговори:

— С Рон.

— Рон — повтори Харди, а гласът му неволно прозвуча рязко. — Струва ми се, че не познаваме никакъв Рон.

— Рон Бомонт — отговори Франи. — Таткото на Макс и Касандра.

Харди познаваше донякъде децата от гостуванията им при неговите, от преспиванията им у тях. По-голямото — Касандра — бе една от най-добрите приятелки на Ребека, навярно дори най-добрата, макар да не бе съвсем сигурен. Харди имаше някаква смътна представа, бегъл спомен за обаятелно, жизнено хлапе, макар „детските работи“, както ги наричаше, да бяха оттласнати — или прокудени? — от челното място в живота му.

— Таткото на Макс и Касандра — повтори той с безизразен глас. — Рон.

Франи го погледна и той долови безнадеждност, едва ли не отчаяние в изражението й. А може би и тревожен намек за предизвикателство.

— Той ми е приятел. Каквито са жените в живота ти.

Това бе слабото му място. Харди често обядваше, а понякога и вечеряше с други жени — колежки, с които работеше, с които се разбираше добре. Дори от време на време и с бившата си съпруга Джейн. В края на краищата той и Франи наложиха мораториум по въпроса какви са те — тези всевъзможни лични и професионални връзки. Просто до една бяха приятелки. Така си и остана.

Но Харди откри, че положението се е променило и това не му отърва.

Внезапно му се прииска да се отдалечи от онова, което, изглежда, щеше да чуе. Прекоси стаята, стигна до вратата и застана до армираното стъкло, гледащо към коридора на затвора. Най-после се извърна.

— Добре, да оставим този въпрос, щом така искаш. Но трябва да ти напомня, че в дъното на всичко това стоиш самата ти. За Рон Бомонт чух едва преди две минути, а ти си в затвора заради някаква призовка, която свързва двама ви в едно. Смятам, че известно любопитство от моя страна е напълно в реда на нещата.

— Жена му е убита. Той е заподозрян.

Харди замръзна на мястото си до вратата.

— И разширеният състав е решил, че трябва да разпита теб за него?

Тя вдигна рамене.

— Бях с него — пихме кафе — добави тя бързо — сутринта, когато е умряла. На обществено място.

Той изчакваше.

— И искаха да проверят дали моето алиби съвпада с неговото.

Харди все още се опитваше да проумее какво се крие зад думите й.

— Говорила ли си някога с полицията за това, преди днес?

— Не.

Нищо не разбираше. Ако Франи имаше алиби за един от главните заподозрени в убийство, беше в реда на нещата полицията да я разпита, ако не за друго, то поне за да впише показанията й в протокола. Да не забрави да попита Ейб защо не са го направили, стига Ейб да знае. И стига да отговаря на истината.

Но засега все още е тук.

— Добре. И тъй, ти получи призовка, за която не си ми казала…

— Смятах, че ще трае само няколко минути преди обяд, Дизмъс. Нямаше нужда да те безпокоя заради това.

Харди не искаше отново да се отклоняват в тази посока. Щеше му се да си изясни редица други факти. Щом се приберат у дома и се махнат оттук, нещата щяха да изглеждат другояче. Щяха да са в състояние да разговарят, докато стигнат до някакъв извод. Тук, в затвора, времето ги притискаше.

— Така да е. И тъй, доколкото схващам, ти си потвърдила алибито на Рон.

— Да.

— А после?

— Ами този прокурор… познаваш ли някой си Скот Рандъл?