Джон Лескроарт - Нищо друго, освен истината

Но лейтенантът го чакаше откъм задния вход на палатата, пред вратата на затвора. И не си бе надянал щастливата физиономия.

Харди се приближи почти тичешком, по риза, без палто, схванал, още преди да попита:

— Още ли е вътре? Наистина ли е там? — Макар и за миг да не се бе усъмнил в това. Едва ли бе забавна шега, която Франи му е спретнала за рождения ден.

— Ъхъ.

Почти без да забавя крачка, Харди изруга и се насочи към входа на затвора. Глицки се пресегна и го хвана за ръкава да го спре.

— Ей!

— Остави ме да вляза, Ейб. Ще я измъкна оттам.

— Само със съдия, а ти не си такъв. Аз не можах.

Щом Глицки пусна ръкава му, Харди застина на място, втренчен в здрача. Вечерта бе ветровита и студена. Юристът у него съзнаваше, че приятелят му има право: не бе въпрос да събере цялото си упорство. Трябваше да намерят съдия, дежурния през нощта магистрат, изобщо някого. За да улеснят нощните гаранции и другите късни дела, съдиите на ротационен принцип поемаха правораздавателните си задължения, та всяка вечер да има по един съдия на повикване.

Докато още изричаше „Къде е Брон?“, Харди отново закрачи, този път към палатата, а Глицки го следваше по петите.

Но макар да минаха без затруднения покрай нощната охрана и да влязоха в зданието, след като се изкачиха на втория етаж, не успяха да проникнат в съдийските кабинети, разположени след съдебните зали. Харди удряше по всички врати в коридора. Никакъв отговор.

Някаква чиновничка, останала да работи до късно в една от стаите, отвори вратата на помещението си и подаде глава:

— Там е затворено. Всички си отидоха.

Харди срита вратата и звукът отекна в стените. А после най-неочаквано, тъкмо се извръщаха да слязат по стълбите, вратата се отвори.

— Какъв е този шум, по дяволите?

Лио Чоморо не бе сред най-любимите съдии на Харди, макар в момента да се зарадва, че го вижда. Ала изглежда чувството не бе взаимно — Чоморо се навъси. После, забелязал Глицки, той кимна по-сърдечно.

— Добър вечер, лейтенанте. Какво става тук?

Глицки изложи проблема с няколко думи. Нуждаеха се от съдия, който да анулира обвинението в неуважение към съда и да пусне съпругата на Харди от затвора.

— Съпругата ви ли?

— Да, ваша светлост. Станала е някаква бъркотия.

Чоморо се намръщи още повече.

— Какво е правила тук? Тя нали не е адвокат?

— Не. Призовал я е разширеният състав от съдебни заседатели и докато се усети, се е озовала в затвора.

Стори им се, че Чоморо се канеше да зададе още въпроси, но щом чу вълшебните думички „разширен състав от съдебни заседатели“, осъзна, че на никого не е позволено да обсъжда, което и да било действие на заседателите. Вече му бяха казали, че обвинението е за оскърбление, но все пак… можеше да се занимае с това.

— Кой е издал разпореждането? — попита предпазливо.

— Мариан Брон — отвърна Глицки.

Чоморо направи гримаса и без да обещава нищо, поразпита за още подробности, а накрая каза, че ще звънне на Брон, за да получи някои отговори, ако е възможно. Но им каза да не се надяват кой знае колко — забранени бяха всякакви сведения за работата на разширения състав от съдебни заседатели. Ако искат, нека почакат…

Глицки остана при съдията, но Харди реши, че трябва да види Франи.

Бе посещавал затвора десетки пъти и познаваше установения ред, така че само след минути чакаше жена си в стаята за посещения на адвокатите.

Всъщност не бе подготвен както трябва за срещата. Смяташе за важно да си представи влизането на своите клиенти в това помещение. Често ги виждаше за пръв път в оранжев затворнически комбинезон и почти винаги се стъписваше при вида на свой познат от цивилния живот, облечен за дранголника.

В този случай първото впечатление бе повече от порядъка на физически шок. Франи, винаги толкова хубава, определено изглеждаше измъчена. На учрежденското осветление в помещението страните й бяха като на привидение — с избелелия, повехнал жълтеникавосив цвят на престояло тесто. Прекрасната й червена коса вече бе изгубила блясъка и бухналостта си и висеше раздърпана и обезформена.

Един поглед бе достатъчен да ги сближи отново и те прекосиха стаята един към друг, кажи-речи, хвърляйки се в обятията си. Тя се притисна към него, заровила лице на гърдите му, и не спираше да повтаря:

— Слава Богу, слава Богу.

Той я придържаше.

Най-накрая, сплели ръце върху масата, те започнаха да говорят по същество и Франи се опита да му обясни за призовката и защо не му бе казала.