Джон Лескроарт - Мотивът

— Не. Просто се приближи към вратата.

— Не към багажника?

— Не видях такова нещо. Максин?

— Не. Просто се качи и потегли.

Ниското тананикане на Кунео се бе превърнало в мелодия, но песента все още не можеше да се разпознае.

— Ако нямате нищо против, нека да се върнем отново на въпроса дали жената е била Миси Д’Амиен. Госпожо Уилис, вие твърдите, че е била тя.

— Мислех, че е тя.

— Но помните ли, че снощи, когато разговаряхме, споменахте, че е възможно да грешите? Помните ли това?

Въпросът не й хареса и тя се изпъна в цял ръст.

— Това беше, когато научих, че е загинала в къщата.

— Точно така. Тогава заключихте, че може би не тя е излизала от къщата и вероятно на улицата сте видели някой друг.

— Или че е излязла и по-късно се е върнала.

— Разбира се, вероятно точно така е станало, ако е била в къщата по време на пожара. Само че сега съпругът ви казва, че изобщо не е сигурен дали е видял нея.

Сега се обади съпругът:

— Възможно е да е била тя. Но има нещо… — Той се отдалечи на няколко крачки и застана в изпъкналата ниша на предния прозорец. — Видях я да излиза от къщата на Хановър и си спомням, че първо си помислих: „А, ето я и Миси“. Но след това нещо в походката й…

— По-точно в поклащането й — поправи го Максин.

Той сви рамене:

— Не знам точно какво е, но нещо остави у мен впечатлението, че това не е Миси.

— Значи сте познавали Миси? — попита Кунео.

— Разговаряли сме на улицата няколко пъти. В крайна сметка нали сме съседи. Не мога да кажа, че сме се познавали добре, но знаех коя е.

— Добре. Значи вие стоите тук и тя излиза от къщата на Хановър…

Джоузеф отпи от коктейла си и леко се усмихна:

— Сигурно съм я гледал малко по-продължително с ъгълчето на очите си.

— Само с ъгълчето ли, Джоузеф?

— Ами… — нежно докосна ръката й той и продължи: — Във всеки случай милата ми съпруга явно е забелязала, че гледам нещо, защото се обърна да види какво е.

— Само че — Кунео искаше нещата да бъдат кристално ясни, — до този момент жената от къщата на Хановър би трябвало да е дошла съвсем близо до прозореца. Нали вие ми казахте, че тогава сте я видели за пръв път, Максин?

— Беше точно тук — кимна Максин.

— Добре. Някой от двамата да си спомня с какво беше облечена?

— С нещо синьо — каза Джоузеф.

— С черно — обърна се към съпруга си Максин. — С яке. Кожено. Стига, Джоузеф. Знам какво видях, сигурна съм.

Джоузеф обясни явното противоречие:

— Отстрани ти си видяла само якето. Когато се показа за пръв път, якето беше разкопчано и отдолу носеше светлосиня блуза, лъскава. Блестеше на слънцето.

— С панталони или с пола?

Двамата се спогледаха:

— Панталон — единодушно отвърнаха.

— Значи панталон, синя риза, кожено яке. И е карала черен мерцедес.

— Така е, струва ми се — съгласи се Джоузеф.

Кунео също остана доволен. Само че не му звучеше като описание на Миси Д’Амиен.

Облечен само по риза, Глицки излезе от задната врата на Дизмъс Харди и спря на горното стъпало на стълбите към задния двор. Тъкмо беше оставил Трея, Франи и бебето в утробата й в кухнята. Вдигна поглед към лазурното небе. Слънцето още не се бе спуснало зад него и сянката от къщата на Харди се бе проснала върху цялата дълга и тясна морава в задния двор на Харди и наполовина нагоре по оградата, приблизително на височината, на която Франи бе подрязала буйните цъфнали рози — бели, червени, жълти, пурпурни, огненочервени.

Къщата на Харди се намираше на върха на невисок хълм и оттук Глицки виждаше окъпаните в слънце покриви на квартал Ричмънд чак до деловия център на града на около шест километра на изток. Върхът на Трансамериканската пирамида стърчеше някак налудничаво над ръждивочервения купол на синагогата на Аргело. Малко вдясно различи искрящата белота на църквата „Сейнт Игнатиъс“ на територията на университета на Сан Франциско. Тук-там някой прозорец отразяваше слънчевата светлина — малки диаманти, осеяли пейзажа. Нямаше и следа от мъгла, само съвсем лек ветрец, а вечерта бе топла.

До къщата под него чистофайникът Харди подреждаше въглища върху един вестник за покритото барбекю. Глицки го наблюдава как отброи някакъв несъмнено мистично точен брой брикети. Когато Харди поднесе клечка кибрит към хартията отдолу, димът започна да се издига нагоре към мястото, където седеше Глицки.

— Не се притеснявай — обади се Харди. — Димът се привлича от красотата.

Глицки изръмжа и прие думите му като напомняне да се премести.