Джон Лескроарт - Мотивът

— Може би.

— Според друго мнение биха могли да станат още по-хубави.

— Не особено често.

— Разбира се, твоята вечно оптимистична натура би казала точно това. Само че наистина е възможно. Понякога се случва. — Той завъртя бирената си бутилка върху масата. — Не бях съвсем сигурен, когато двамата с Франи решавахме дали да се опитваме тя да забременее с Винсънт. Смятах, че с Век вече съм ударил джакпота — имахме здраво малко момиченце, бяхме спечелили. Най-добре да благодарим на съдбата и да спрем дотук. Но когато се роди Вини, направо ми се стори върха на сладоледа.

— Може би за това става дума — съгласи се Глицки. — Проблемът с второто дете. Може пък да не е наред. Бебето.

— И защо да не е? Рейчъл е добре. Другите ти деца също са здрави. Двамата с Трея имате хубави гени. Какъв е проблемът?

— Нищо, освен че, както каза ти, децата ми винаги са били добре.

— И имаш чувството, че насилваш късмета си?

— Нещо такова — кимна Глицки.

— А нещастник като теб не заслужава да бъде щастлив?

— И това го има.

— Не знам. Чувство за вина, може би.

— За какво.

Глицки замълча.

— Може би за онова, което направихме.

Харди изчака за миг, след това прошепна:

— Нямахме избор. В противен случай щяха да ни избият.

— Знам.

— Това е истината, Ейб.

— Знам — повтори. — Знам.

— Ами тогава? Защо се чувстваш виновен?

— Няма причина. Прав си. Може би е някакво най-общо чувство. Първороден грях. Може би просто не ни е писано да сме щастливи. Искам да кажа, че животът на хората просто не е щастлив.

— Освен когато е щастлив.

— И точно затова — каза Глицки, — ако в момента, тази вечер, всичко можеше да си остане каквото е, щях да бъда много доволен.

— Знаеш ли, че в момента се намираш опасно близо до признанието, че си щастлив?

— Допускам, че в известен смисъл е така. Сравнително.

— Боже, овладей се, Ейб — възкликна Харди. — Ще си докараш херния от толкова ентусиазъм.

— Просто не мога да повярвам — казваше Глицки пред приятелите си около масата за вечеря час по-късно, — че Хановър е бил толкова голям играч, а са знаели толкова малко хора.

— Може би точно затова е бил толкова добър — отбеляза Харди. — Искам да кажа, че едва ли някой следи всички подробности по договорите на общината за вдигането на коли с „паяци“, колкото и да са интересни.

Франи остави вилицата си.

— Нали не смяташ наистина, че може да убият човек заради това?

— Бизнесът с общинските „паяци“ струва петдесет милиона долара. Десет милиона годишно в продължение на пет години. Мога да убия Диз за половината от тази сума.

Харди кимна в знак, че оценява комплимента.

— Но тогава кой е заподозреният? — попита той.

Мъжете седяха един срещу друг на масата, а жените — отстрани. Изядоха печеното си филе от камбала и зеления грах и явно на никого не му се ставаше, за да разчисти. При споменаването на евентуален заподозрян в убийство Глицки не можа да се сдържи и се наведе напред, искрено развълнуван:

— Точно тук става интересно. „Тау/Холдс“ получава договора вече двайсет години. Някой може ли да познае колко оплаквания са постъпили само през последните две години? При това не говоря за оплаквания от хора, чиито коли са били вдигнати? Говоря за оплаквания от престъпления. За крадене на пари, на радиоапарати и CD плейъри и на всякакви други неща от колите, за продажбата на колата на части, за изгубването на коли и така нататък? Знаете ли колко?

— Колко коли вдигат? — попита Харди.

— Около осемдесет хиляди годишно.

Цифрата накара Франи да се оживи.

— Не, не може да бъде. Само в града?

— И това е годишно — кимна Глицки. — Огромна цифра.

— Чакай малко — прекъсна го Харди. За миг затвори очи и забарабани с пръсти по масата. — Това прави около хиляда и петстотин на седмица. Мисля, че е постижимо. Двеста коли дневно.

— Малко повече. — Глицки обичаше подробностите. — Така, да се върнем на въпроса колко оплаквания от криминални деяния е получавала общината.

— По едно на ден? — предположи Трея.

— Повече.

— Сто и шест? — попита Франи.

— Щом искаш да се майтапиш — разпери ръце Глицки. — Средно по три и половина дневно. Всеки божи ден.

— И това са хората, които общината мъдро е удостоила с договор от колко години? — попита Харди?

— Почти двайсет години — каза Глицки. — И не забравяйте, десет милиона годишно.

— Без да включваме онова, което крадат, допускам — отбеляза Трея.

— Точно така. Без него.