Джон Лескроарт - Мотивът

— Да — каза той. — Може и тя да е била.

Нещо в израза му учуди Кунео:

— Как така може да е била тя? Или е била тя, или не.

Младежът сви рамене:

— Ей, няк’ва жена си наля бензин. — Той погледна към колегата си: — Кой, каза, че търсят?

— Възможно ли е да не е била тази жена? — намеси се Кунео.

— Аз обядвам вътре — сви рамене младежът. — Тя напълни тубата, не резервоара. И я сложи в багажника.

— Каква беше колата?

Онзи пак завъртя очи.

— Май мерцедес. Не съм сигурен. Може би. Нещо такова.

Кунео отново вдигна снимката:

— Можеш ли да кажеш дали е била тази жена или не?

Джефи погледна по-внимателно този път, взе снимката и я приближи към лицето си.

— Виждал съм тази жена и преди… май. — Продължи да се взира. — Може и да е била тя, ама ако е била тя, беше с различна прическа. Не съм сигурен. Знам само, че беше бяла и хубава. Големи цици, никакви тлъстини. Готин задник.

— Помниш ли с какво беше облечена?

Младият механик отново завъртя очи нагоре и след това ги затвори.

— Май със синя риза, някаква лъскава. А, да, и слънчеви очила. Никога не ги сваляше. — Отново посочи към снимката. — Сега като гледам, може и да е била тя. Трудно ми е да кажа. Може и да не е била тя.

Привечер, във времето за коктейли, Максин и Джоузеф Уилис си бяха у дома, през няколко къщи от мястото, където се намираше домът на Пол Хановър. Пиеха коктейли „Манхатън“ в чаши с високи столчета и се канеха след малко да излязат на вечеря с приятели, но Кунео не остана с впечатлението, че посещението му ги притеснява. Поканиха го да влезе, предложиха му питие, но той отказа, а след това Максин обясни на Джоузеф какво е казала на Кунео предишната вечер. Докато тя говореше, тримата се върнаха до предния прозорец.

— Боя се, че идвам тук отново за същото нещо. — Кунео извади снимката и й я подаде. — Искаме да бъдем сигурни, че сте видели точно Миси Д’Амиен. Имате ли нещо против да погледнете снимката?

Максин остави питието си на една масичка отстрани и взе вестникарската изрезка. Погледна за малко през прозореца — припомняйки си момента — отново погледна снимката и категорично кимна веднъж:

— Да, това е тя.

Джоузеф, вероятно четирийсет и пет годишен, беше много по-дребен от съпругата си. Нисък и много слаб, той вероятно не тежеше повече от седемдесет и пет килограма. Раменете му като че ли с мъка удържаха главата. Косата му, която не беше никак много, бе подстригана съвсем късо. Носеше очила без рамки, червена папионка и бяла колосана риза, червени пъстри тиранти и кафяви панталони от туид. Но някак безмълвно той излъчваше увереност и вътрешна сила.

Внимателно постави своята напитка до чашата на жена си, надникна към снимката над ръката на Максин, поклати глава и изрече с абсолютна сигурност:

— Това несъмнено е Миси Д’Амиен, обаче не мога да се закълна, че тя е жената, която видяхме онази нощ.

Максин се нацупи и го изгледа от глава до пети.

— Какви ги говориш, Джоузеф? Със сигурност беше тя.

Джоузеф леко постави ръката си върху нейната.

— Може ли да видя снимката, ако обичаш? — Беше самото олицетворение на благостта, както стоеше, протегнал другата си ръка към нея. Когато тя му даде снимката, той отиде до прозореца и застана там, където светлината беше по-добра, и разглежда снимката около минута. Най-накрая вдигна очи, погледна право към Кунео и поклати глава:

— Не съм сигурен.

Кунео издаде нисък, тих и монотонен гърлен звук. Максин се приближи до Джоузеф, издърпа снимката от ръката му и я приближи към лицето си. Докато я разглеждаше, Кунео попита Джоузеф:

— Къде точно се намираше автомобилът?

Мъжът посочи през прозореца същото място, което Максин бе показала на Кунео предишната вечер.

— Точно отсреща на улицата, през пет-шест коли, до уличната лампа.

— А какво беше колата? Помните ли?

— Не съм сигурен. Със сигурност беше тъмна. Черна.

— Беше черен мерцедес — каза Максин. — Клас С.

Джоузеф се обърна към нея, отново постави ръка върху нейната и каза:

— Възможно е да е била такава. Не обърнах особено внимание.

— Не гледаше колата, нали?

Той се усмихна търпеливо на съпругата си.

— Може би това е причината. — Сетне отново се обърна към Кунео: — Във всеки случай, тя отиде до колата, а ние се върнахме към напитките си. Което ми напомня… — Взе двете чаши и подаде питието на съпругата си.

— Забелязахте ли я да прави нещо до колата? — попита Кунео.

Джоузеф безмълвно се консултира със съпругата си и поклати глава.