Джон Лескроарт - Мотивът

— Това ще ми донесе „Пулицър“ — каза той. — Имаш ли нещо против да почакаш още няколко параграфа? — направи му знак към един от столовете в кабинката си.

Глицки кимна и седна.

Кабинетът беше малък и претъпкан. Вътре имаше малко метално бюро, върху което се намираха компютърът и телефонът на Елиът, висока до кръста дъбова полица за книги, натъпкана до пръсване, и друга метална полица с едногодишното течение на вестника, на която беше облегнат чифт патерици. За стъклената стена до главата на Глицки бяха залепени няколко карикатури от „Ню Йоркър“ и някакви други. До телефона върху бюрото имаше снимка на съпругата на Джеф и на дъщерите им.

Елиът спря да пише и впери поглед в екрана си, след това вдигна дясната си ръка над клавиатурата и я стовари долу с победоносен жест. Екранът се прочисти. Обърна глава към Глицки.

— Извинявай за това, обаче материалът е блестящ. Утре ще видиш. Е, на какво дължа личната ти поява?

— Нали каза, че искаш да си поговорим? За снимката ми заедно с кметицата? За това, че има нещо, което крия от теб?

— Мисля, че просто те будалках. Да не би наистина да има нещо такова?

— Ако има, надявам се двамата с теб да можем да открием какво е.

Елиът избута инвалидната си количка иззад бюрото и се завъртя, за да застане с лице към него.

— Не разбирам.

— Не ми се ще да е така. Какво знаеш за Пол Хановър?

— Нещо друго, освен че е мъртъв ли? Това май ще се окаже свързано с кметицата, нали?

— Може би. Освен това разговорът ни е неофициален, ясно? В крайна сметка, ще видиш, че ще си струва.

Елиът кимна с известна неохота.

— Добре. С какво разполагаш?

— Не знам дали е нещо важно, но спомняш ли си, когато вчера във Фери Билдинг ти казах, че двамата с Кейти вършим една работа. Работата е там, че тя ме помоли лично да се намеся в тази история с Хановър.

— И защо ще иска подобно нещо?

— Това не е ясно. Може би смята, че двамата сме свързани.

— Значи ти ще контролираш информацията, която излиза?

— Ще ми се да вярвам, че тя не мисли това.

— Но го подозираш?

— Може би е твърде силно казано. Не знам за Хановър нищо друго освен факта, че й е дал пари за предизборната й кампания. Мислех, че може ти да си чул повече.

Елиът свали ръце от ръкохватките на инвалидната си количка и ги скръсти в скута си. Очите му се насочиха към карикатурите на преградата над главата на Глицки, но всъщност не гледаше тях. Накрая си пое въздух и отново го изпусна.

— Първо — поде той, — Хановър не й е дал просто някакви пари. Той организира вечерята за събиране на средства, която постави началото на кампанията й предишното лято. Струва ми се, че на онази вечеря тя успя да събере около шестстотин хиляди долара. Сигурно си чел за това, защото историята се появи във вестника, а не в моята рубрика. — Ухили се на малката си шегичка. — Само че Хановър, както би казал човек, беше католик по отношение на политическите си дарения. Кейти, разбира се, е демократ, само че той има вземане-даване и с републиканците.

— Откога допускаме републиканци в Сан Франциско?

— Ще останеш изненадан. Знаеш ли кой беше домакин на партито, когато миналата година президентът дойде тук, за да събере малко средства?

— И какви бяха политическите му стремежи? Имам предвид на Хановър.

— Всъщност той не се занимаваше много с политика. Имаше клиенти. Обаче чакай малко.

Джеф се върна обратно към компютъра си, натисна няколко клавиша и доволно се облегна назад.

— Ето така. Когато паметта ти изневерява…

Глицки се приведе напред на стола си.

— Какво намери?

Донъл Уайт, чернокож жизнерадостен мъж в средата на трийсетте, управляваше бензиностанцията на „Валеро“ на кръстовището на Оук и на Уебстър. Не беше собственикът, но работеше следобед шест дни в седмицата. Погледна показаната му от Кунео снимка на Миси Д’Амиен и кимна:

— Да, тя идва тук много често, всяка седмица или веднъж на две седмици. Сигурно живее наблизо.

— Вече не. — Кунео му разказа новините и продължи. — Въпросът е дали е идвала в сряда, за да напълни туба с бензин.

— Няма как да я видя, ако е идвала сутринта. — Мъжът отново сведе поглед към снимката и почеса късата си брада. — Обаче почакайте малко.

Стояха отпред до бензиновите колонки, а сега мъжът се обърна и се провикна към гаража, откъдето се чуваше рап.

— Джефи, излез за малко, ако обичаш!

Когато не получи никакъв отговор, Уайт влезе в гаража. След малко музиката спря, а Уайт и Джефи се показаха на късното следобедно слънце. Джефи беше млад и толкова намръщен, колкото Уайт бе жизнерадостен. Явно отегчен до смърт, той изви нагоре очи, докато стоеше прегърбен, пъхнал ръце в джобовете си, и слушаше защо е дошло ченгето. Най-накрая стигнаха до снимката и той кимна: