Джон Лескроарт - Мотивът

— Както искаш — сви рамене Глицки. — Аз и без друго ще направя каквото мога.

Харди му хвърли премрежен и привидно неприязнен поглед над чашата си с кафето:

— Голяма изненада, няма що — каза той.

Харди зави зад ъгъла в коридора и видя Катрин зад решетката на килията зад съдебната зала — седеше превита, все едно са я били и сега се предпазваше от нови удари. Когато той се приближи към вратата, тя бързо вдигна поглед, но избърса лицето си с ръце и не се изправи, не помръдна. Приставът пусна Харди вътре, той влезе и седна до нея. Лицето й още не беше напълно изсъхнало. Обгърна раменете й с ръка, притисна я до себе си и тя се разплака.

Остави я да се наплаче, като й позволи да се облегне на него, докато ридае. Когато дишането й най-сетне се успокои, той й подаде кърпа (беше се научил винаги да носи със себе си), след това я притисна окуражително с ръка и се изправи. Застана до решетките, за да я остави самичка, докато се съвземе. Погледна часовника си. Щяха да влязат в съдебната зала чак след двайсет минути, предостатъчно време. Накрая отново отиде и седна до нея.

— Много съжалявам. Не знам какво ми…

— Няма нищо.

Тя кимна:

— Опитвах се да не мисля за децата си, обаче днес и рожденият ден на Поли. — Разтреперана си пое дъх. Пропуснах всичките им рождени дни, откакто съм тук.

— Знам.

— Все още не знам как да се справя с всичко това. Как е възможно да ми се случва — направи тя жест наоколо. — Това не е моят живот, Диз. След толкова много време все още не разбирам как се озовах тук. Непрекъснато си повтарям, че трябва да бъда силна, да се държа и да не им давам нещо, което могат да използват. Но после се питам — и какво от това? Вече мина твърде много време. Вече не съм тяхната майка.

— Ти все още си тяхната майка Катрин. Посещават те тук при всяка възможност.

— Но аз не мога… искам да кажа… — тя отново наведе глава и бавно започна да се олюлява. — Изобщо не напредваме. Извинявай.

— Първо, ако ми се извиниш още веднъж, ще започна да ти изтръгвам ноктите един по един. Имаш всички основания да се чувстваш нещастна, самотна и уплашена и да допуснеш всичко това да ти се отрази. Освен това не е задължително винаги да бележим напредък. Това е за там, вътре — посочи той съдебната зала. — Тук можем просто да си седим.

Тя кимна, след това се пресегна и взе ръката му:

— Може ли да направим това за минутка?

— Засичам.

Секундите отлитаха. Най-сетне раменете й се раздвижиха в дълга въздишка.

— Питам се дали не съм можела да забележа семената на всичко това много отдавна, когато двамата с Уил започвахме връзката си, ако тя не е първата ми грешка. И всичко останало да е последица.

— Имаш децата си — отбеляза Харди, — така че може би не всичко е било грешка.

— Знам, така е. Но знам и това, че с него беше различно от онова, което преживяхме с теб. Разбираш ли?

Харди кимна. Знаеше.

— Но аз завърших колеж, работих близо десет години и почти се бях отказала да се срещам с мъже, заради всички негодници, на които бях попадала, и не щеш ли, изведнъж се появява един симпатяга, с когото тогава беше много забавно. Но аз усещах, усещах със сърцето си, Диз, че това не е… не е като нещото, което винаги съм искала. Обаче освен всичко си казах, че няма да има и нищо по-добро. Затова се съгласих. Съгласих се. Толкова, толкова глупаво!

— Стореното, сторено, Катрин. Изградила си живот, който се е получавал в продължение на почти двайсет години. Това не означава провал.

Горчив смях:

— Я се огледай. Да стигнеш до тук не е ли провал?

— Все още не е свършило.

— Така ли? Струва ми се обратното. Дори да ме пуснат. Това се опитвам да ти кажа.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Само че в момента не искам да гледам, че се предаваш. Първата ни работа е да те оправдаем. След това, като излезеш навън…

Тя поклати глава и пусна ръката му:

— Дизмъс. Недей.

— Какво недей?

— Не ми пробутвай тези стандартни фрази. И двамата знаем, че може никога да не изляза навън.

— Аз не го знам! — категорично и почти твърдо заяви той.

— Обърна се на пейката и застана с лице към нея: — Чуй ме.

— Стисна ръката й почти сърдито между своите. — Вярвам, че си невинна и точно затова съдебните заседатели няма да те осъдят. Ще ги накарам да го разберат. Ти само трябва да издържиш. Трябва да направиш това за мен.

Тя затвори очи, пое си дълбоко въздух и го издиша наведнъж.

— Добре — прошепна и кимна с глава. — Добре. Ще опитам.

Той премина към новините и стратегията и й каза за разговора на Фаръл със свекърва й, за далечните, но спорни вероятности, свързани с изчезналия годежен пръстен, съчетани с покупката на нова кола, за която Тереза беше платила в брой. Макар да призна без особен ентусиазъм, че това е нещо, което Харди би могъл да представи пред съдебните заседатели, Катрин не прояви особен интерес, докато не стигнаха до онова, което Глицки му беше казал тази сутрин.