Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Престани, Мани! — отговори му Евън. — С Лангфорд Дженингс сме на различни мнения по твърде много въпроси, за да си паснем. Президентът няма да се чувства уверен със заместник като мен. А като си помисля, че ако нещо се случи, ще трябва да поема поста му, направо ми се изправя косата!

— Ланг знае за твоите притеснения.

— Откога го наричаш „Ланг“?! Архитектът вдигна рамене.

— Е, и бездруго все някога щеше да разбереш…

— Какво да разбера?

— Преди няколко седмици Дженингс се самопокани на обед тук. Тогава вие с прекрасната ми дъщеря се шляехте из Вашингтон. Какво можех да сторя? Да кажа на президента на Съединените щати да не си пъха носа в твоите работи ли?

— По дяволите! — ядоса се Кендрик.

— Почакай, скъпи! — прекъсна го Калейла. — Това е изумително!

— И какво стана по-нататък, Мани? — кресна му Евън.

— Обсъдихме много неща. Е, той не е интелектуалец, но не е и съвсем загубен. Бързо схваща същността на проблемите.

— Как смееш да ходатайстваш за мен!?

— Направих го, защото съм ти баща, неблагодарен кретен такъв! Истинския си баща дори не си го виждал! Ако не бях аз, до ден днешен щеше да строиш някакви тъпотии в Саудитска Арабия и да трепериш дали печалбата ще ти покрие разноските! Недей да ми викаш, а помисли какво ми дължиш! Е, добре, признавам, преуспяхме в строителния бизнес и благодарение на твоя кураж, но основната фигура бях аз, затова ме слушай внимателно!

Побеснял, Кендрик затвори очи и се отпусна върху облегалката на канапето. Изведнъж Калейла забеляза, че Уайнграс й прави някакви знаци и се опитва да привлече вниманието й. Устните му изписаха следните думи: „Ти си трай! Знам какво правя!“ Тя успя да му отвърне само със смаяния си поглед. —

— Добре, Мани — каза Евън, отвори очи и загледа в тавана. — Слушам те.

— Така по ми харесваш — рече Уайнграс, намигна на разузнавачката от Кайро и продължи: — Можеш да се откажеш и никой няма да те упрекне, защото никому нищо не дължиш, напротив — страната ти е длъжница. Но аз те познавам, приятелю. В теб има благороден гняв и чувство за справедливост, от които не можеш да се отървеш, колкото и да ти се иска. Казано накратко: ти просто ненавиждаш мръсниците. Изключвам присъстващите тук възрастни лица. Хора като теб са полезни за този наш скапан свят, понеже мръсниците са повече от свестните… Проблемът на хора като теб е, че обикновено никой не ги слуша. Защо да ги слушат? Какво са, та да ги слушат? Някакви досадни агитатори. Гадовете лесно се отървават от тях. Пречат им да растат в службата, изхвърлят ги от работа, а ако продължават да вдигат шум и вече са завоювали някакви позиции, ги влачат по съдилищата, където ловки, високо платени адвокати ги засипват с помия от лъжи, така че в края на краищата, ако имат късмет, тези хора се отървават с парична глоба и жените им ги напускат, стига изобщо да имат такива, защото подобни борци за правда обикновено не успяват да завъдят семейство. Понякога обаче се случва да ги бутне камион или да ги намерят късно нощем прегазени на релсите на метрото… А ти имаш предимството, че всички те слушат. Погледни социологическите проучвания! Ти си любимият кардинал на народа, ако приемем, че по популярност Дженингс е папата. Никой не би посмял да те нападне в съдебната зала или в Конгреса. Ще имаш уникалната възможност да говориш на всеослушание от името на повечето свестни хора в страната. Ланг ще те въведе…

— Като кажеш „Ланг“, лошо ми става! — промърмори Евън.

— Вината не е моя! — възрази Уайнграс и разпери ръце в жест на безпомощност. — Когато пристигна, се обръщах към него както подобава: с „господин президент“. Питай сестрите, те ме чуха, преди да ги изпроводя от хола. Но по-късно той ми сипа едно питие от барчето, каза ми, че разсъждавам нестандартно, и ми предложи да му викам „Ланг“.

— Мани — прекъсна го Калейла, — как Дженингс стигна до извода, че разсъждаваш нестандартно?

— Между другото, стана дума за онази нова сграда в центъра, която всички толкова величаят, та чак в „Ню Йорк Таймс“ се появи хвалебствена статия за нея. Обясних му, че не е трябвало да поздравява но телевизията този тъпанар, архитекта. Сайвантът, който е вдигнал, представлява нескопосана смесица от неокласицизъм и сецесион. Освен това не е работа на един президент да говори за нещо, които не разбира — например как пълзящият кофраж намалява с две трети разходите по строежа. Така му рекох и той си взе бележка.

— По дяволите! — повтори Евън, вече съвсем обезсърчен.