Робърт Лъдлъм - Планът Икар

По входовете се трупаха хора, които дразнеха Евън, защото закриваха едва видимите номера на къщите по стените от пясъчник. Той се дразнеше още повече, че при мръсните пресечки номерата кой знае защо не бяха последователни. Ел Баз 77, Шари ел Балах — улицата на фурмите. Къде ли беше тя?

Ето я. Тежка врата под арка с дебели железни пръчки върху затвореното прозорче на равнището на очите. Ала някакъв мъж в омачкани дрехи бе клекнал напреки пред прага и бе препречил вратата откъм дясната страна.

— Есмалий? — попита Кендрик, след което се извини и пристъпи напред.

— Защо? — отвърна с въпрос прегърбената фигура.

— Имам среща — продължи Евън на арабски. — Чакат ме.

— Кой те праща? — каза мъжът, без да помръдне.

— Не е твоя работа.

— Не съм сложен тук, за да чувам такива отговори. — Арабинът изправи гръб и се облегна на вратата, полите на абата му се разтвориха леко и разкриха дръжката на пистолет, затъкнат в пояса. — Пак питам — кой те праща?

Евън се запита дали полицаят от охраната не е забравил да му даде някакво име, код или парола, с които да го пуснат. Имаше толкова малко време! Само това оставаше да го мотаят!

— Бях в една сладкарница в Сабат Айнуб — поде той бързо. — Говорих…

— Сладкарница ли? — прекъсна го мъжът, седнал по турски, и се смръщи под готрата. — В Сабат Айнуб има най-малко три сладкарници.

— По дяволите, баклава! — излая Кендрик с нарастващо безсилие, без да откъсва очи от дръжката на пистолета. — Някаква оранжева…

— Това стига — рече пазачът, после скочи и оправи абата. — Лесен отговор на лесен въпрос, сър. Изпраща те сладкар.

— Добре. Може ли да вляза?

— Първо трябва да установим кого ще посетите. При кого идвате, сър?

— За Бога, при човека, който живее тук, който работи тук.

— Този човек няма ли си име?

— А ти упълномощен ли си да го знаеш? — Силният шепот на Евън отекна над шумната улица.

— Уместен въпрос, сър — рече арабинът и кимна замислено. — Но след като знам за съществуването на сладкар в Сабат Айнуб…

— Не издържам повече! — избухна Кендрик. — Добре! Казва се Ел Баз! Сега ще ме пуснеш ли? Бързам!

— На драго сърце ще известя господаря, сър. Той ще ви пусне, ако пожелае. Разбирате необходимостта от…

Мудният пазач успя да каже само това, преди да обърне глава към тротоара. От тъмната улича се чу глъчка. Някакъв мъж изкрещя, други се развикаха и пронизителните им гласове отекнаха в зидовете наоколо.

— Елахуунай!

— Удам!

В този момент врявата беше заглушена от женски писък.

— Сибони фихалее! — извика жената неистово, за да бъде оставена на мира. После изруга на чист английски: — Копелета такива!

Евън и пазачът се Втурнаха към каменния праг тъкмо когато в човешката какофония отекнаха два изстрела. Страховитото ехо на рикоширалите куршуми заглъхна в приличното на пещера пространство. Арабинът пред къщата се обърна и се просна по очи на каменния под на входа. Кендрик приклекна — би трябвало да се досети, че ще стане така. Трима араби в аби заедно с млад мъж и жена, облечени в очевидно западняшки дрехи, се стрелнаха край тях — мъжът беше в разпран панталон със защитен цвят и държеше кървящата си ръка. Евън се изправи и внимателно надникна иззад каменния ъгъл. Това, което видя, го потресе.

В сянката на тясната уличка стоеше жена с нож с късо острие в лявата ръка и с автоматичен пистолет. Кендрик излезе бавно на неравния калдъръм. Погледите им се срещнаха. Жената вдигна оръжието, Евън замръзна на мястото си и се помъчи да реши какво да прави и кога: знаеше, че ако се дръпне рязко, тя ще стреля. Но вместо това за негово голямо учудване жената заотстъпва назад в плътната сянка с оръжие, все още насочено към него. Изведнъж отекнаха възбудени гласове, прекъсвани от острия писък на свирка, жената се обърна и затича надолу по тъмната тясна улица. Само след секунди вече я нямаше. Тя го беше проследила! Да го убие? Защо? Коя ли беше?

— Насам! — повика го тихо уплашеният арабин. Евън рязко обърна глава — мъжът му махаше трескаво и го викаше да се приближи към тежката страховита врата в сводестия вход. — Бързо, сър! Ще ви пусна! Побързайте! Не бива да ви виждат тук!

Вратата се отвори, Евън изтича вътре и веднага беше издърпан вляво от силната ръка на някакъв дребничък човек, който извика на пазача на входа:

— Махай се! Бързо!

После захлопна вратата и намести двете метални резета. Евън присви очи в тъмнината. Бяха в нещо като антре — широко и запуснато, с няколко затворени врати от двете страни на коридора. Изметнатото дюшеме бе покрито с многобройни персийски килимчета, които според Кендрик щяха да вървят доста добре по търговете на Запад, по стените имаше други килимчета, по-големи, които струваха цяло състояние. Мъжът на име Ел Баз влагаше печалбите си в добре изработени тъкани съкровища. Хората, които разбират от тези неща, веднага биха отсъдили, че имат работа с важна клечка. Другите, включително повечето полицаи и представители на властите, без съмнение биха си помислили, че този потаен човек е покрил пода и стените си с евтини черджета, та туристите да не забележат, че на места къщата се нуждае от ремонт. Човекът на изкуството на име Ел Баз познаваше добре пазарната конюнктура.