Робърт Лъдлъм - Планът Икар

Но най-напред трябваше да получи от човека на име Ел Баз документите. Развалините на старата португалска крепост се издигаха зловещо на фона на тъмното небе — един назъбен силует, който говореше за силата и решителността на морските пътешественици от минали векове. Евън бързо прекоси квартал Харат Уалджат и се запъти към пазара Сабат Айнуб, което в свободен превод значеше „кошница грозде“ — той бе много добре подреден, около площада се виждаха поддържани магазини, а архитектурата беше особена и представляваше смесица от ранноарабски, персийски, индийски и съвременен западен стил. Всички тези влияния, помисли си Кендрик, ще избледнеят един ден, ще се възроди типично оманското и това още веднъж ще докаже колко нетрайна е властта на нашествениците, били те военни, политици или терористи, но сега това беше последното нещо, което го интересуваше.

Махди!

Излезе на големия площад. Шадраванът в средата пръскаше вода над тъмен кръгъл басейн, в центъра на който се възправяше статуя на пустинен шейх, крачещ с развята аба напред, към нищото — така както си го е представял някакъв италиански скулптор. Но вниманието на Евън бе привлечено от тълпата. Повечето бяха араби — търговци, предлагащи стоката си на богатите европейци, престрашили се да дойдат тук въпреки касапницата в посолството и биещи на очи със западняшките си дрехи и множеството лъскави златни гривни и верижки — своеобразно предизвикателство в този обзет от безумие град. Оманците обаче се движеха като роботи и се опитваха да се съсредоточат върху маловажното и да не чуват, че на осемстотин метра, в американското посолство непрекъснато се стреля. Мигаха нервно и присвиваха очи, смръщили вежди в неверие и безучастност. Това, което ставаше в техния спокоен Маскат, беше неразбираемо за тях, те изобщо не участваха в безумието, затова се мъчеха да не го забелязват.

Евън я видя. Балауа Бохртоан. „Оранжева баклава“ — специалитетът на сладкарничката. Тясна, в турски стил, с няколко минарета, нарисувани над витрината, тя бе притисната между голям, окъпан в светлина бижутерски магазин и също толкова модерен бутик за кожени изделия — на табелата със златно и черно пишеше „Париж“. Кендрик пресече площада по диагонал, мина край фонтана и се приближи до вратата на сладкарничката.

— Вашите хора бяха прави — каза тъмнокосата жена в скъпия черен костюм и излезе от сянката на Харат Уалджат с малкия фотоапарат в ръка.

Вдигна го, натисна едно лостче и направи няколко снимки на Евън Кендрик, докато той влизаше в сладкарничката.

— Някой видя ли го на пазара? — попита тя ниския, облечен в местни дрехи арабин на средна възраст, застанал почтително зад нея, и прибра фотоапарата в чантата си.

— Разправяха, че някакъв изтичал в пресечката след полицаите — уточни информаторът, вперило очи в сладкарницата. — Но после го отрекоха.

— Как? Нали са го видели?

— Да, само че в бъркотията никой не го е забелязал да излиза от улицата и да стиска портфейла си, вероятно задигнат му от онези свине. На това наблегна нашият човек в тълпата. Естествено, другите веднага се съгласиха: истериците винаги се хващат на новата информация. Тя ги възпламенява.

— Вие сте професионалист — каза жената и тихо се изсмя.

— Хората ви също.

— Така трябва да бъде, я аниса Калейла — отговори арабинът, използвайки оманското обръщение за уважавана жена. — В противен случай могат да ни се случат неприятни неща.

— Защо отиде в сладкарницата? — запита Калейла. — Имате ли някаква представа?

— Никаква. Не мога да понасям баклава. Цялата е плувнала в мед. Но евреите я обичат.

— Аз също.

— Тогава и евреите, и вие забравяте какво ви сториха турците.

— Човекът, когото наблюдаваме, едва ли влезе в сладкарничката заради баклавата или заради историческия обзор на битките, които турците са водили срещу племената на Израел и Египет.

— Не приляга на една потомка на Клеопатра да говори така — усмихна се информаторът.

— Тази потомка на Клеопатра няма представа какво имате предвид. Просто се опитвам да науча нещо.

— Тогава започнете с военната лимузина, на която вашият обект се качи северно от хотела след вечерната молитва. Това е много показателно.

— Очевидно има приятели в армията.

— В Маскат е само гарнизонът на султана.

— Тогава?

— На два месеца офицерите се местят от града в казармите в Джида и Мармул, както и в десетината гарнизона по границата с Южен Йемен.