Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Трябва да ви попитам нещо — изкрещя Евън и наистина се обърна, но не се подчини на втората заповед. — Те и бездруго едва ли знаят английски.

— Все пак вероятно знаят, сър — прекъсна го вторият полицай. — Каквото имате да казвате, ще го кажете после! Заповедите ми трябва да бъдат изпълнявани безпрекословно! Разбрахте ли, сър?

— Да.

Евън кимна бързо и отиде под приличния на арка свод на базара.

— Ще се върна — каза другият полицай от охраната, надвесен над пленника си. — Да изкараме тези свине през другия изход, и се връщам.

Думите му бяха прекъснати от силен предизвикателен вик. Без да се замисля, Евън обърна глава. Веднага съжали и се запита дали някога ще забрави тази гледка. Терористът отляво сграбчи полицейския нож с дълго острие над себе си и го заби в гърлото си. На Кендрик му се пригади.

— Глупак! — изкрещя вторият полицай по-скоро от мъка, отколкото от яд. — Хлапак! Свиня! Защо се наказваш по този начин? Защо наказваш и мен?

Но бе безпредметно да се вайка: терористът беше мъртъв, брадатото му младо лице бе цялото в кръв. Евън си помисли, че е видял в умален вид цялото насилие и болка, които царяха в Близкия изток и Югозападна Азия.

— Всичко се промени — каза първият офицер с високо вдигнат нож над невярващия пленник, който го зяпаше с отворена уста, и докосна по рамото колегата си.

Той поклати глава, сякаш се опитваше да пропъди от очите и съзнанието си окървавения труп на младежа, проснат до него, после кимна бързо, че е разбрал. Първият офицер се приближи до Кендрик.

— Ще се забавим. Това не бива да се повтаря и по другите улици, ето защо трябва да действаме бързо. Човекът, когото търсите и който ви чака, се казва Ел Баз. Ще го намерите на пазара зад старата южна крепост на пристанището. Има една сладкарничка, в която се продава баклава. Питайте вътре.

— Южната крепост на пристанището ли?

— Има две каменни крепости, построени преди много столетия от португалците. Мираните и Джалилите…

— Помня ги, разбира се — прекъсна го Евън и пристъпи от крак на крак — вече се съвземаше и се опитваше да не гледа смъртоносната рана върху сгърченото на земята тяло в тъмната пресечка.

— Две крепости, построени да бранят пристанището от пирати. Те вече са само развалини? Значи сладкарничка, в която се продава баклава.

— Няма време, сър. Тръгвайте! Тичайте към другия изход. Не бива да ви виждат тук! Бързо!

— Първо ми отговорете на въпроса — отсече Кендрик и ядоса полицая, задето продължава да се мотае. — Или ще остана тук и вие ще отговаряше пред султана.

— Какъв въпрос! Вървете!

— Казахте, че тези двамата могат да идат при „другите безочливи свине“ — това бяха думите ви. Кои са тези свине? Къде са?

— Няма време!

— Отговорете ми!

Разтреперан от безсилието си, полицаят вдиша шумно през носа.

— Добре, и друг път са се случвали инциденти като тази вечер. Хванахме неколцина пленници, които са подложени на разпит. Но трябва да си държим езика зад зъбите.

— Колко?

— Трийсет, четирийсет, вече може да са станали и петдесет. Те изчезват от посолството и други, всеки път други заемат техните места.

— Къде са?

Офицерът погледна и поклати глава.

— Не, я шейх, сър, не мога да ви кажа. Тръгвайте!

— Ясно. Благодаря.

Конгресменът от Колорадо запретна полите на абата и хукна надолу по пресечката към изхода — извърна се да не гледа мъртвия терорист, чиято кръв пълнеше пролуките между камъните на калдъръма. Излезе на улицата, погледна небето и реши накъде да поеме. Към морето, към развалините на старинната крепост в южния край на пристанището. Смяташе да намери човека на име Ел Баз и да си набави необходимите документи, но мислите му бяха другаде, бяха погълнати от информацията, която бе чул току-що: трийсет, четирийсет, вече може би и петдесет. Между трийсет и петдесет терористи се намираха в някоя сграда във или извън града и бяха подложени на разпит от различни разузнавателни служби, които не бе изключено да ги измъчват. Но ако версията му беше вярна и тези деца убийци наистина бяха вманиачени религиозни фанатици, манипулирани от най-големия гешефтар в Бахрейн, тогава всички методи на разпит, прилагани от времето на фараоните до наши дни, щяха да се окажат безполезни. Освен ако името на човека, разпалил най-фанатичните страсти на маниаците, бъде съобщено на някой от пленниците и той бъде убеден да разкрие онова, заради което при обичайни условия би пожертвал живота си.

Това значеше да се намери някой по-особен фанатик, което все пак бе възможно. Евън беше казал на франк Суон, че може би един на двайсет терористи сигурно е достатъчно умен, за да отговаря на условията — един на двайсет, което, ако той се окажеше прав, правеше към десетина-дванайсет души измежду убийците в посолството. Дали някой от тях бе сред трийсетината пленници в тайния изолатор? Вероятността беше малка, но ако Евън прекараше няколко часа, най-много една нощ в изолатора, сто на сто щеше да разбере. Заслужаваше си да пропилее това време, стига да го допуснеха. За да започне разследването си, му трябваха няколко думи, едно име, едно място някъде по крайбрежието, един код за връзка с Бахрейн. Поне нещо! До вечерта трябваше на всяка цена да проникне при пленниците. След три дни, в десет сутринта убийствата щяха да бъдат подновени.