Робърт Лъдлъм - Пътят към Омаха

Въпросното предизвикателство беше изключително надарено в мускулатурата, но недотам в умствената област. Ястреба го обезвреди, като бързо се наведе два пъти и заби изпънатите си пръсти във вражеския стомах. Знаеше, че е успял, подушвайки дъха на противника. От гърлото на скаута изскочи обилен мирис на индианска храна, здравата хватка в основата на дебелия вражески врат свърши останалата работа.

— Име, чин и сериен номер, войнико!

— К’ви ги дрънкаш? — изпелтечи врагът, наречен Говедото от охраната на Гърмящата глава.

— Искам да ми кажеш името си и за кого работиш. Веднага!

— Нямам си нито име и не работя за никого.

— Сега ще ти заровя мутрата в земята.

— Мамка му, ти сърце нямаш ли?

— Защо? Нали се опита да ми го извадиш от гръдния кош. Хайде в мръсотията, войнико.

— Смърди отвратително!

— Вие четиримата палячовци смърдите още по-отвратително. Казвай!

— Мокро е!… О’кей, о’кей, наричат ме Лопатата.

— Ще приема и псевдоним. Кой е шефът ти?

— К’ви са па тиа глупости?

— Добре, войнико, тогава ще останеш и без другата част от стомаха си! Харесваш ли нашата почва? Опитай отново тогава, дърт почитател на червенокожи!

— Да му се не види!

— Говори повече, четка за кенеф такава! Какъв въздух под налягане ми пробутваш?

— Не можеха да пипнат топка, когато той беше наблизо. Просто се втурваше напред и разбиваше всички полузащитници! Освен може би Хебрю Херкулес…?

— Полузащитници? „Червенокожите“?… Христе — Боже! Футбол! И Херкулес… В историята на лигата е имало само един нападател като този. Хайми Урагана!

— Нищо не съм казвал! Ти го каза.

— Ти нямаш и най-малката представа какво съм казал, войнико — Ястреба говореше бързо и тихо, докато размотаваше въжетата, с които да завърже за дървото бикоподобния мъж. — Златният Голдфарб — продължи дрезгаво под носа си. — Този кучи син аз го вербувах, когато работех в Пентагона!

— Ти го какво?

— Това не си го чул, Лопата — повярвай ми, изобщо не си го чул! Сега трябва да изчезвам оттук. Ще пратя някого за вас, идиоти такива, но ти , ти изобщо не си ми казвал нищо , разбра ли?

— Не съм! Щастлив съм да ви го обещая, господин Голям индиански вожде.

— Това е само едно малко постижение, синко, а ние сме се заели с по-големи дела. А сега много бързо ми трябва правоспособен адвокат и аз знам съвсем точно къде се намира този неблагодарен задник!

Винсънт Манджекавало, директор на ЦРУ, се взираше в слушалката на телефона за спешни случаи в протегнатата си ръка, като че ли неодушевеният предмет беше носител на някаква зараза. Когато истеричният глас от другата страна на линията замлъкна, за да си поеме дъх, директорът на ЦРУ долепи слушалката до ухото си и заговори тихо, но твърдо: — Чуй ме, сега, гърчава печена ябълко. Правя всичко, което ми е по силите и то с талант, за който твоята шайка само може да мечтае. А това, че такива като мен не допускате в пикливите си клубове, няма да го споменавам. Искаш да се налагаш ли? Заповядай, ще има да се хиля като разплескан домат, когато те гледам да потъваш в кацата с бульони… Искаш ли да научиш още нещо, кривоуст тъпако? — Манджекавало изведнъж замлъкна и след това продължи с доста по-мек и дружелюбен глас. — Кой с кого се бъзика? Има изгледи всички да потънем в казана с лайната! Това, което имаме дотук, е пълна нула. Този Върховен съд е чист като помислите на майка ми — и да не чувам повече забележки от смрадливата ви групичка, много благодаря.

— Извинявай, че избухнах, старче — каза Държавният секретар от другата страна на линията. — Но ти със сигурност разбираш, че позицията ни в тези разговори на най-високо ниво, ще бъде изключително неизгодна. Боже мой, помисли какъв гаф! Как би могъл Президентът да преговаря от позицията на силата, с всички пълномощия на кабинета си, щом на Върховния съд му е хрумнало да разреши на някакво неизвестно индианско племе да осакати предната линия на отбраната ни?

— Дай тогава до проникнем в проблема по друг начин. Може ли шефът да ги отложи, защото е болен от грип — може и от шарка — ей, това е прекалено сериозно, какво ще кажеш?

— Ще си развали имиджа, Винсънт. Няма да стане.

— Жена му е получила удар. Ще го уредя.

— Пак не, старче. Той ще трябва да превъзмогне личната трагедия и да се държи като герой — това е аксиома .

— Значи сме в супата… Хей, хей, мисля, че го измислих! Ако дебатите във Върховния съд са публични, представи си, че шефът каже, че подкрепя онова, как му викахте — петицията?