Робърт Лъдлъм - Пътят към Омаха

Пинкъс извади от джоба си устройството за свръзка и постави пръст върху сигналния бутон. Започна да го натиска настойчиво. Шофьорът му, Пади Лафърти, щеше да схване спешното послание. Трябваше да го схване.

Схвана го. Няколко секунди по-късно се чу как Пади нахълтва през входа на източното крило и нарежда на братовчедката Кора с най-заповедническия си сержантски глас да се разкара от пътя му, иначе ще я даде в ръцете на шайка пияни пехотинци, търсещи развлечения от полов характер.

— Намерил си с какво да ме плашиш, ирландец смотан! След малко Сам Девъро беше вързан с чаршафи за стола зад бюрото с помощта на някогашния сержант Патрик Лафърти от Омаха Бийч, участник във Втората световна война. Беше го овързал, охлаждайки преди това страстите му под мивката. Девъро тръсна глава, премигна и се опита да придаде авторитетно звучене на гласа си.

— Нападнали са ме петима наркомани? — предположи.

— Не съвсем, Сами — каза Пади, поднасяйки чаша с вода към устните на адвоката.

— Ти ли направи това с мен?

— Нямах друг избор, Сам. Когато човек се изтощи от схватки и надскочи границата на възможностите си, го връщаш във форма както можеш.

— Ти си бил в армията, така ли? В схватки…? Бил си с Мак Хоукинс, така ли?

— Познато ли ти е това име, Сам?

— А на тебе ?

— Никога не съм имал честта да се срещна лично с великия генерал, но съм го виждал! Беше поел за десет дни нашата дивизия във Франция и, да ти кажа право, той беше най-свестният командващ, който тази армия е имала.

— Полудявам! — изпищя Девъро, опитвайки се да се измъкне от чаршафите, с които беше овързан. — Къде е майка ми… къде е Аарон? — попита изведнъж, озъртайки се в празната стая.

— Аз я отнесох до спалнята й. Господин Пинкъс й дава малко бренди, за да може да заспи.

— Аарон и майка ми?

— Бъди малко по-свободомислещ, момко… Ето, пийни си водица — бих ти сипнал малко уиски, но се опасявам, че няма да ти понесе.

— Престани! Целият ми свят се разпада на парчета!

— Стига си чепкал този въпрос, Сам. Господин Пинкъс ще ти го сглоби отново. В този окръг не е имало по-велик човек от него… Ето го, връща се. Чух, че се хлопва това, което остана от вратата.

Крехката изтощена фигура на Аарон Пинкъс се появи в кабинета. Изглеждаше, като че се завръща от щурм на Матерхорн.

— Трябва да поговорим, Самюъл — каза, отпускайки се почти бездиханен в един стол пред бюрото. — Мога ли да те помоля да ни оставиш насаме, Пади? Братовчедката Кора предложи да опиташ филето й на скара в кухнята.

— Ами аз? — изкрещя Девъро. — Няма ли някой да ме развърже?

— Ти ще останеш където си и както си, докато не приключим разговора си, Самюъл.

— Винаги ме наричаш „Самюъл“, когато съм те ядосал.

— Така ли? Откъде-накъде ще си ме ядосал? Ти само замеси мен и фирмата в най-гнусното престъпление в човешката история от Средното Царство в Египет отпреди четири хиляди години до днес. Да си ме ядосал? Не, Сами, аз просто съм извън кожата си.

— Май ще е по-добре да изляза, а, шефе?

— Ще ти звънна по-късно, Пади. Наслаждавай се на филето си, като че ли ядеш последното ястие, което ти се полага.

— О, недейте така, господин Пинкъс — и Лафърти бързо се изниза.

Аарон заговори, скръстил ръце пред себе си.

— Бих заключил — започна спокойно, — че този, който ти се обади по телефона, не е бил никой друг освен генерал Макензи Хоукинс, прав ли съм?

— Много добре знаеш, че си прав. Този полски плъх не може да постъпва така с мен!

— Какво точно направи той?

— Разговаря с мен.

— Този вид комуникация забранена ли е от закона?

— Между нас двамата — определено да. Той се закле над Устава на въоръжените сили никога да не разговаря с мен до края на нещастния си копелдашки живот!

— И все пак, щом е посмял да наруши такава свята клетва, значи е имал да ти каже нещо много важно. Какво беше то?

— Кой го е чул? — изпищя Девъро, борейки се отново с белите ленти, придържащи го към стола. — Всичко, което чух, беше, че ще долети в Бостън да ме види и тогава откачих.

— Кога смята той да направи това пътешествие?

— Откъде да знам?

— Точно така. Ти запуши ушите си и отпуши пресилената си тревога… Все пак, базирайки се на предположението, че е имал да ти каже нещо жизнено важно, или в противен случай не би нарушил споразумението никога да не контактува с теб, можем да заключим, че полетът му до Бостън е съвсем предстоящ.

— Също такова е моето заминаване за Тасмания — натърти Девъро.