Робърт Лъдлъм - Пътят към Омаха

— А, те не ги искаха. Бяха щастливи да ни съдействат.

— За какво говориш, Роман? — попита Редуинг.

— Аз ги взех назаем, госпожице Джени — ако сте вие под тая прекрасна рокля.

— От кого? — каза Девъро.

— От тия хора! — Циганинът гордо посочи тениската си. — Аз много бързах и те проявиха разбиране.

— Такива хора няма! — извика Сайръс.

— Ще им напиша писмо някой ден. Ще им кажа колко съжалявам.

— Ако обичате, полковник — каза Пинкъс, надигайки се с усилие от стола с помощта на Джени. — Не разполагаме с време за обяснения и отчети. Какво ще правим сега?

— Много е просто — отвърна Сайръс. Но не беше.

2:16. Бум-бум, бум-бум, бум-бум — бум-бум, бум-бум, бум-бум!… Хай-я, хай-я, хай-я — хай-я, хай-я, хай-я! Бумтенето ставаше все по-натрапчиво, танцьорите пееха, подскачаха, издигаха лозунги, зяпачите бяха зашеметени, защото стълбището пред Върховния съд се беше превърнало в една уопотамска лудница. Туристите бяха бесни, а съпругите много повече от съпрузите си, понеже протестиращите танцьорки бяха необичайно привлекателни и полите им се вдигаха много високо.

На ъгъла на улица „Капитол“, прикрити в един вход, стояха двама високи мъже. Единият беше просто ослепителен в пълната си униформа на армейски генерал, а другият изглеждаше доста неприятно в мръсните си и измачкани дрехи на скитник. Скитникът изхвърча от убежището, надзърна иззад ъгъла на сградата и след това бързо се върна при генерала.

— Нещата се развиват, Хенри — каза Макензи Хоукинс. — Стана наистина напечено!

— Пристигнаха ли медиите? — попита Сътън, актьорът. — Дадох ти съвсем ясно да разбереш, няма да започна представлението си, докато не пристигнат камерите.

— Пристигнаха няколко подвижни радиостанции. Можеш да се изявиш пред микрофоните.

— Не е достатъчно, скъпи ми момко. Аз специално уточних, камери .

— Добре де, добре ! — Ястреба притича още веднъж, погледна отново и се върна обратно. — Току-що пристигна един телевизионен екип!

— От коя станция? От националните ли е?

— Откъде да знам , по дяволите?

— Научете, mon general . Аз си имам стандарти.

— Отче наш, който си в лудницата…

— Не е необходимо да богохулстваш, Макензи. Просто погледни още веднъж.

— Ти си невъзможен , Хенри!

— Надявам се. Това е единственият начин да постигнеш нещо в този бизнес. Побързай сега. Изпитвам непреодолимо желание да играя; това е стимулът на растящата публика, докато я чуваш как се стича към театъра.

— Никога ли не си имал сценична треска?

— Скъпи ми приятелю, аз никога не съм се страхувал от сцената, тя се е страхувала от мен. Аз се движа по нея като гръмотевица.

— Мамка му! — Ястреба притича още веднъж, но вместо да се втурне обратно към актьора, остана на мястото си и видя това, което се надяваше да види. В другия край на Първа улица спряха четири таксита. От първото излязоха трима божи служители: един свещеник, един пастор и един възрастен равин, подкрепян от двамата християни. От второто излезе Мерлин Монро на проститутките, развъртяла бедра — вярно малко неохотно — но никой не придиряше чак толкова. Третото такси остави най-големия селянин от провинцията Озарк, с образа на птичи курешки, капещи от кепето му по издутия, не по мярка костюм. Четвъртото такси направо беше банално спрямо тези пред него. Един внушителен, елегантно облечен чернокож мъж стъпи на тротоара. Пред огромната му изваяна глава и гигантско тяло, таксито изглеждаше почти като детска играчка.

Както беше уговорено, Дженифър, Сам и Сайръс, тръгнаха в различни посоки без изобщо да показват, че имат нещо общо, но нито един не прекоси улицата към Съда. Тримата божи служители останаха на тротоара, шушукайки нещо помежду си, равинът поклащаше главата си, а двамата християни, застанали срещу него, последователно кимаха или клатеха глави с неодобрение. Ястреба бръкна в опърпания си джоб и извади уоки-токито си. — Телешки нос, обади се. Обади се, Телешки нос! (Нямаше нужда от кодово име.)

— Стига си крещял, Г. Г., това нещо ми е точно до ухото!

— Контингентът ни пристигна…

— Пристигна и половината похотлива популация във Вашингтон! Имам предвид наистина половината — другата половина иска да скалпира нашите момичета!

— Кажи им да продължават в същия дух.

— Колко нагоре? Да показват ли вече жартиерите?

— Нямах предвид това! Просто продължавайте с химните и позасилете малко там-тамите. Необходими са ми следващите десет минути.