Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Мама му стара , копеле, досега все за това ли си мислил?

— Абе щеше ми се да не мисля какво може да стане.

Хоукинс захвърли пурата в камината и разпери ръце, в очите му се четеше разочарование.

— Ех, момко, хич не си наясно по тия въпроси. Войната вече не е каквато беше. Няма я тръпката. Няма фанфари и барабани, няма мъже, готови за подвизи, няма я омразата към врага в лицето на други мъже. Всичко това е безвъзвратно отминало. Сега има само бутони и премигващи като зайци политици. Размахват ръце, но и това не помага да ги разбереш какво искат да кажат. Мразя войната. Не съм и предполагал, че мога да кажа такова нещо, но ето — казвам го и го осъзнавам. Няма да позволя да започне война.

Девъро гледаше Макензи право в очите.

— Защо да ти вярвам? Всичко, което правиш, говори точно за обратното. Защо ли пък войната ще те спре?

— Защото, млади момко — промълви Ястребът, без дори да мигне от втренчения му поглед, — току-що ти казах истината.

— Добре. Но да предположим, че предизвикаш война, без да искаш?

— Ааа, по-спокойно, мой човек, къде ме търсиш, а! — Макензи направи няколко крачки от камината до втори комплект от рицарски доспехи, изправен от дясната й страна до стената. Забралото на шлема беше вдигнато и той го хлопна с трясък надолу. — Дадох почти четиридесет години от живота си на шибаната армия, за да ме прекарат накрая някакви канцеларски дрисльовци! Приказвай си ги тия колкото искаш! За себе си не съжалявам, защото зная какво правя и нося отговорност за това. Но не ме карай да отговарям и за глупостта на другите ! Няма да стане!

Е, свърши се с откровенията, помисли си Девъро. И те, като вариантите едно, две, три и четири от тази сутрин, отидоха на кино. Този път — след изблик на самооправдание. Явно трябваше да се търси друг начин. Сам вярваше, че все ще се открие друга възможност. Ястребът имаше още много работа, преди светият отец да благослови еделвайса в Махенфелд. А вариант седем — след като пет и шест се разминаха — вече се оформяше в главата му. Засега трябваше само да успокои Макензи и в никакъв случай да не изгуби доверието му. Пък и беше прав. От юридическа гледна точка.

Сам наистина беше чист. Пред закона. Иначе бе затънал в лайната до гуша. Но откъм доказателствената страна съвсем не бе лесна плячка за следователите.

— Добре, Мак, няма да споря с теб. Прекараха те наистина, признавам го. И ти вярвам. Че мразиш войната. Може би това е напълно достатъчно. Не знам вече. Личното ми желание е да си отида у дома в Куинси и ако прочета името ти във вестниците, ще си спомня думите, казани от доблестния войник в тази стая.

— Е това е приказка, момко! Чак ме просълзи.

— Щом казваш, че няма нищо опасно, ще свърша това, което искаш. У теб ли са документите за банката?

— Не искаш ли да разбереш сумата, която съм заделил за твоето участие в операцията? Ама че хубава дума — „заделил“, нали съм президент на корпорация, няма да се излагаме с разни селски изрази, я.

— Впечатлен съм. Каква е вноската?

— Кое?

— Заделената сума, бе. Уж си финансов магнат, пък…

— Хитро копеле си ти — прекъсна го Ястребът. — Какво ще кажеш за половин милион, а?

Какво да каже Сам, като онемя. Видя ръката си, която трепереше от почуда, гледаше я и не можеше да повярва, че е негова. Неговата си беше, защото за проверка реши да размърда пръстите си и те помръднаха.

Половин милион долара.

Какво толкова имаше да му мисли? Ненормална работа, като всичко останало. Включително фактът, че не можеха да го обвинят в нарушение на законите.

Сега бе моментът да поиграе на „Монопол“. Я да купим тая уличка и онова паркче .

Стоп. Отиваш в затвора .

Защо да се тревожи?

Полза никаква.

— Това е разумен… хонорар — рече той.

— Само това ли ще кажеш ? С парите, дето съм ти внесъл в банка в Ню Йорк, ще можеш да наемеш на работа оня евреин — как му беше името — и ще ти е благодарен за това — Макензи явно остана разочарован. Май очакваше Девъро пак да вдигне олелия до бога.

— Ще падна от щастие, чак като видя сумата вписана в банковата ми сметка в Бостън и чуя майка ми да се оплаква от обслужването в Копли Плаза. 40 40 Търговски център в Бостън — Бел.ред. Разбра ли?

— Знаеш ли — промърмори Хоукинс, опитвайки се де избегне погледа му, — малко си странен.

— И малко съм… — Девъро не довърши. Нямаше смисъл.

От коридора долетя отчетливо и равномерно потракване на високи дамски токчета. През сводестия вход на гостната влезе Реджайна Грийнбърг. Беше в бежов костюм с панталон, закопчаното сако покриваше изцяло титаничните й цици. Изглеждаше съвсем делова. Хвърли бегла усмивка на Сам и се обърна към Хоукинс: