Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

Ах, как му се искаше на Девъро да си пусне гащите да паднат и да повтори онова, което Хоукинс направи на покрива на дипломатическата мисия в Пекин! Но се сдържа. Онзи на долния балкон беше доста якичък. А изобилието от мускули обикновено компенсира липсата на чувство за хумор. И вместо това Сам се наведе над парапета и конспиративно му пошепна:

— Хайл Хитлер, бе лайнар!

Лайнарът веднага опъна напред ръка и удари токове:

— Jawohl! Sieg heil!

— Да ти го начукам в ушичките! — Сам се обърна и си влезе в стаята. Толкова беше побеснял, че изрита смъкналите се гащи някъде настрани. Погледна ги отдалеч и нещо му се видя подозрително. Не изглеждаха като скъсани.

Наведе се и ги вдигна от пода.

А така! Игрички ли?

Ластикът бе прерязан на три места! Личеше си много добре, че не е скъсан, а срязан . При разкъсване има раздърпани нишки и разпран плат. Някой беше срязал ластика на проклетите гащи с остър предмет. Умишлено. За да му върже ръцете. По-най простия възможен начин!

— Господи! Какъв е този шум? — Реджайна Грийнбърг се запрозява и срамежливо придърпа завивката върху огромните си гърди.

— Ще ти кажа аз какъв е този шум, кучко проклета! — рече Девъро със спотаен гняв. — Ще ти разгоня фамилията!

— Какво има, сладурчо?

— Не ми сладуркай, южняшка крава такава! Сега не мога да изляза от тук!

Джини се протегна и спокойно занарежда:

— Знаеш ли, веднъж Мак ми каза нещо, което цял живот ми е било от полза. Като западат около тебе снаряди, вика ми, и положението изглежда трагично — а да знаеш, изпадала съм в много тежки ситуации, наистина — мисли си за добрите неща, които си направила, вика ми, на кого си помогнала, на кого си доставила радост. Не мисли за грешките и за тъжните неща, това само те подтиска още повече. А потиснатото съзнание не може да се възползва от обстоятелствата и да те измъкне от ада. Всичко е въпрос на психическа нагласа.

— И какво общо имат тези глупости с факта, че съм оставен без дрехи?

— Почти нищо, предполагам. Просто ми се стори, че си подтиснат. И не е хубаво да се изправиш пред Ястреба в такъв вид.

Сам понечи да й тегли една дълга майна. Но забеляза искреността в очите й и промени намерението си:

— Чакай, чакай. Да се изправя пред Ястреба, викаш. Да не би да искаш да се опълча срещу него? Да го спра ?

— Това си решаваш ти, Сам. Аз искам само всички да са добре.

— Ще ми помогнеш ли?

Джини помисли малко и отговори твърдо:

— Не, няма да го направя. Не по начина, който ти искаш. Твърде много съм задължена на Макензи.

— Жено проста! — избухна Девъро. — Ти имаш ли представа с какво се е захванал този кретен?

Госпожа Хоукинс номер едно го погледна така невинно, та чак му идеше да се разплаче:

— Един лейтенант не задава въпроси на генерала, нали така, майоре? От него не се очаква да разбере тънкостите на командването…

— Тогава за какво говорим?

— Ти си умно момче. Ястребът нямаше да те издигне толкова, ако не ти сечеше пипето. Единственото, което искам, е да има кой да му даде най-добър съвет. Така че да може да свърши по най-добрия начин онова, което иска да направи. Ох, как ми се спи… — и Джини се сгуши под завивката.

А Девъро забеляза нещо на нощното шкафче до главата й.

Ножици.

— Съжалявам за тая история с дрехите — рече Ястребът в просторната гостна, докато Сам пристягаше шнура от перде, с който бе препасал около кръста копринена кувертюра. — Ще кажеш, че за пералнята трябва да има повече от един ключ, нали? Да, ама на такива места нямат вяра никому, сигурно защото често си патят от непочтени гости.

— Хайде стига по тоя въпрос — измърмори Девъро и реши за по-сигурно да стегне още един възел, защото проклетият плат все се изплъзваше изпод шнура. — Перачката ще дойде утре заран, надявам се.

— Сигурно. Тя е една от малкото тук, които се прибират да нощуват у дома. В селото. Това няма да продължи така. Всъщност ще настъпят доста промени.

— Ако ме зарадваш с една-единствена промяна, готов съм дори да вечерям с Азаз-Варак.

— Стига, приятелю, мислиш само за едно. Я да говорим за нещо друго. Сигурен ли си, че не искаш да ти услужа с риза и панталони? Ей сега ще изтичам догоре… — Хоукинс простря ръка покрай цяла редица натруфени кресла по посока на коридора.

— Не! От тебе нищо не искам!… Всъщност, оттеглям си думите. Искам само едно: да зарежеш тая идиотска работа и да ме пуснеш да си вървя у дома!