Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

След което оглушителен, прегракнал вик раздра тишината над игрището:

— Maniinnaaagggiii! 12 12 Проклетници! — Бел.ред.

И Анджело Делакроче припадна върху прецизно подрязаната трева.

Макензи се наведе над него и с леки потупвания по лицето го свести.

Продължиха разговора, като Ястребът придържаше с ръка главата му изправена.

Втори вик прониза нощта.

— Mannnnaaaagggiii!

И Делакроче пак изпадна в несвяст.

Ястребът повтори процедурата на съживяването.

Говори му още две минути.

— Mannnnaaaaggggiii!

Този път Макензи отпусна главата му на тревата и се изправи. Луната бе пробила нощните облаци и осветяваше вцепененото лице на Сам, който не откъсваше очи от съкрушения Делакроче. Стига толкова, мислеше си Ястребът, докато се връщаше при Девъро. Не виждаше смисъл повече да крие. Сам трябваше да научи. Нямаше начин.

— Е, Сам — започна Мак някак доверително под процеждащата се над игрището лунна светлина, — добро начало, нали? Господин Делакроче гори от нетърпение да внесе цялата сума, запазена като негов дял. Компания „Шепърд“ получи първите си десет милиона долара.

На Девъро му се подкосиха краката. Ястребът се втурна напред и го прихвана, преди да се е строполил на земята. Не че бе твърда, но Макензи искаше да покаже на Сам, че полага грижи за него. Командирът трябва отвреме-навреме да демонстрира на адютанта си загриженост за неговото благосъстояние.

— Майка му стара, синко, стига с тия работи! Държиш се като господин Делакроче! Не е хубаво това, ти си от по-добра мая!

Очите на Сам блуждаеха из лунната светлина. Треперещите му устни изговаряха неясни думи, но отделни фрази се повтаряха и това ги правеше по-разбираеми:

— Секретар-ковчежник! О, Боже, аз съм секлетал-ковцезник ! Цимент за десет милиона! Затънах в лайна за десет милиона! Навлякоха ми бетонната пижама! Свършено е с мен!

— Стига си ревал, бе! Ти си велик адвокат, човече! Не ти прилича.

— Да не бях те срещал, копеле проклето! Това бе най-големият провал в живота ми! О, господи! Онзи убиец припадна!

— Ти също. Почти. Аз те хванах да не…

— Шшшт! Да изчезваме от тук! Ще му пиша… че е станала грешка… ще потвърдя, че си мръднал! Било е само лоша шега!

— О, господин Делакроче не е толкова прост, момко — Хоукинс потупа Девъро по бузата с дясната си ръка, а с лявата го държеше здраво за врата, за да не се свлече на земята. — Делакроче е много религиозен, повечето италианци са такива, независимо как си изкарват прехраната. Това е друго. Той знае, че му казах истината.

— Какви ги дрънкаш? Какво общо има религията? Пусни ми врата, бе!

— Религията помага на човека да познае истината. Тя може да не му харесва, но религиозният човек е разсъдлив и може да различи истината от лъжата. Слушаш ли ме?

— Ни най-малко! Ох, боли ме вратът!

— Извинявай. Ще те пусна, но трябва да поговорим — Макензи го освободи. Девъро моментално хукна нанякъде, но Ястребът почти скочи отгоре му и го затисна на земята. — Казах, че трябва да поговорим , момко. Ти си разумен човек, можеш да разсъждаваш логично.

— Там е работата, че ти не си разумен, нито пък логичен! — прошепна Сам, като едва се удържаше да не скочи. — Знаеш ли каква я забърка? Копелета като този… — той посочи с глава към Делакроче, изглежда забрави, че има ръце. — Пречукват те като нищо, ако надникнеш в тефтерите им! После ти устройват най-пищното погребение в града! Знам аз. Нали съм от Бостън .

— Пак пресилваш нещата. Подобно нещо господин Делакроче няма да направи. Той знае в какво положение се намира. Ако не се държи прилично, свършено е с него. Знаеш ли какво доказва банковата сметка в Женева? Че е крал собствените си хора.

Девъро се взираше в Мак през полумрака, невярващ и подозрителен:

— Сигурен ли си?

— Извадих го от архива. Никой не е свързал двете неща. По-скоро, не е искал. С Делакроче са свързани големи клечки от военната промишленост. Сещаш ли се — държавни поръчки, уговорки с профсъюзите… Сега ще ме изслушаш ли?

Сам кимна утвърдително, примрял от страх и по-скоро по принуда. Ястребът му помогна да се изправи и двамата тръгнаха през игрището. Стигнаха до огромен дъб, чиито листа пропускаха на снопове лунната светлина. Сам седна и се облегна на ствола му. Мак приклекна на едно коляно пред него.

— Спомняш ли си преди време ти казах, че съм се заел с неща, за които преди не се сещах? За Бог, за църквата и други такива.

— Тогава обещах да не ти се присмивам… — отговори някак механично Девъро.