Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

Ястребът се съгласи да се срещне с Делакроче тук, защото мястото му се стори подходящо. Италианецът много се притесняваше да не бъде проследен и настоя да разговаря с Мак в средата на равното поле до дупка номер шест на игрището за голф „Норт Хямптън“ между дванайсет и един през нощта. Но ако Хоукинс имаше нещо против и посочеше за място на срещата телефонната компания „Бел“, Делакроче пак щеше да се съгласи.

Защото Делакроче нямаше друг избор. Мак държеше в ръцете си документи за мафиота, които можеха да му осигурят присъда, достойна за всеки съд в Китайската народна република.

Но среднощна среща в местност, заобиколена от гъста гора с поточета и малки езерца, устройваше напълно и Хоукинс. На такива места той се чувстваше като риба във вода. Е, не беше чак като в Камбоджа или в Лаос, но при всички случаи щеше да се ориентира по-добре.

Долетя от Вашингтон следобед, с фалшива лична карта взе под наем кола и се отправи към Норт Хямптън. Щом се стъмни, заобиколи входа на голф-клуба и паркира автомобила в западния му край. Делакроче му каза, че клубът няма да работи тази вечер и пазачът ще бъде сменен с негов човек.

Което означаваше, естествено, че Делакроче ще удвои патрулите си навсякъде, най-вече около равното поле на дупка номер шест.

Натъпкал в джобовете си навити тънки въжета и ролка широк лейкопласт, Хоукинс приложи стара хошиминска тактика, която в миналото му вършеше добра работа. Започна атаката си от най-далечния край на вражеската територия и бавно си пробиваше път към фронта.

В единайсет часа вражеските патрули започнаха да заемат местата си в голф-клуба „Норт Хямптън“. Бяха девет души (малко повече, отколкото Мак очакваше), разпръснати в покрайнините на гората от двете страни на полето около шеста дупка, с линия за свръзка, стигаща чак до сградата на клуба и входната алея за автомобили.

Един по един Хоукинс обезвреди осем от тях, прибра им оръжието, завърза ги здраво и облепи лицата им с лейкопласт така, че да не могат не само да гъкнат, но и да мръднат мускулче. Накрая, за по-сигурно им шибна по тила един кай сай удар. След това се промъкна зад гърба на деветия, който пазеше на входа и зачака.

За него пазеше стратегическа изненада, която бе изпитал многократно и имаше голям успех в Лаос. Защото този пазач трябваше да може да говори.

Момчето се оказа много сговорчиво. Особено след като Мак разряза крачолите на панталоните му от чатала до маншетите.

В дванайсет без десет огромната черна лимузина на Делакроче влезе бързо през портала и спря пред широката веранда на клуба. Деветият пазач се приближи в тъмнината до парапета на верандата и извика:

— Всичко е наред, господин Делакроче. Момчетата заеха местата си, както наредихте.

Гласът му бе малко по-висок и напрегнат, но Хоукинс правилно прецени, че в момента други неща вълнуваха Делакроче.

— О’кей. Чудесно — отговори той с дрезгавия си глас и излезе от колата, придружен от двама пазачи, които ходеха като горили, завряли ръце в козината си. — Роко, ти остани тук с Оги. Железният пръст идва с мен. А ти, Месар, откарай колата на паркинга и я скрий да не се вижда.

Щом Делакроче и Железният пръст заобиколиха сградата, Хоукинс дялна един кай сай по врата на деветия от охраната. Двамата още не бяха се скрили в тъмното, и Роко последва Оги в света на сладките сънища.

Дойде ред на джентълмена, когото Делакроче нарече с екзотичното име Месар. Той отне на Хоукинс почти пет минути, защото беше печен. Не паркира лимузината в края на паркинга, а точно в средата. Мак оцени способността му да избира добра позиция. На открито Месарят можеше да наблюдава безпрепятствено всички посоки. Месарят беше печен.

Но не колкото Хоукинс.

След като свърши с него, Макензи притича по диагонал на паркинга до първото дърво и тръгна през ливадата към равния участък около шеста дупка на игрището. Делакроче искаше да се срещнат насаме, значи Железният пръст щеше да се скрие някъде в тъмното, най-вероятно в края на гората. И ако имаше поне малко мозък в главата, щеше да избере отсрещния, източен край, който бе по-удобен за стрелба.

Но Железният пръст не бе надарен с толкова ум. Остана в западния край, спотаен зад един храст, без да се погрижи за тила си.

Майка му стара, човек не може да изпита и най-малко удоволствие от обезвреждането на такава риба, помисли си Хоукинс.

Въпреки това го оправи и него. Съвсем тихо. За единайсет секунди.

Така Анджело Делакроче остана съвсем сам насред равното игрище около шеста дупка със запалена пура в устата, отпуснато тяло и ръце скръстени отзад, сякаш чакаше да му сервират порция макарони в квартална кръчма.