Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Знам, знам — прекъсна го Хоукинс отегчено. — Започваш да се повтаряш. Трябва да разбереш, че не ми пука. Сам каза, че ме забутаха в девета глуха. Повече от това не могат да ме прекарат.

Ястребът вървеше без да спира. Девъро подтичваше отзад, като въртеше очи на всички посоки; толкова бе нервиран, че известно време издаваше само нечленоразделни скимтения.

— Нямаш ли съвест, бе? Нямаш ли милост? Поне малко любов към ближния, а?

— Имам, разбира се — отвърна Хоукинс. Пресякоха сектора за третия тур и наближаваха шеста дупка. — Но сега си затвори плювалника поне за малко. Каквото не ти изнася, каза си го. Какво повече искаш?

Облаците на небето изтъняваха и отвреме-навреме луната надничаше зад тях. На стотина крачки пред тях се виждаше тантурестата фигура на Анджело Делакроче, сключил ръце отзад, със светеща пура в устата.

— Сигурно целият се е наръсил с пепел отпред — пошепна Хоукинс. След това извика с пълно гърло — Господин Делакроче?

Туловището пред тях изръмжа нещо. Макензи щракна фенерчето и освети лицето си отгоре. Дългата му стоманеносива коса хвърляше сянка върху добре оформената брадичка а ла Ван Дайк.

— Превръщаш ни в лесна мишена! — изхриптя Сам.

— Че кой ще стреля?

Приближиха се към италианеца. Мак му протегна ръка. Делакроче дори не помръдна.

— Дори когато се предаваха, жмичките ми стискаха ръка. Това ни отличава от животните — рече му тихо Хоукинс.

Без особено желание Делакроче измъкна едната си ръка иззад гърба и двамата се здрависаха.

— Аз не съм жмичка и в случая не се предавам — избоботи той.

— Разбира се — отвърна Макензи по-бодро. — Това е само началото на изгоден съюз. Между другото, запознайте се с моя адвокат и добър приятел Сам Девъро…

— Мак!

— Млъкни и подай ръка — нареди му Хоукинс твърдо . — Мама му стара, момчета! Казах да си стиснете ръцете !

С още по-голямо нежелание ръцете на двамата се срещнаха и почти веднага се разделиха, сякаш притежателите им се страхуваха да не прихванат някаква заразна болест.

— Така е по-добре — Ястребът кипеше от желание за работа. — Сега можем да разговаряме.

И започна. Най-напред изреди всички закононарушения, извършени от Анджело Делакроче в Щатите и в чужбина. Това му отне две минути.

— А сега, господин Делакроче, ще ви кажа, че властите не могат да ви спипат, защото нямат достъп до единствената финансова институция, извършваща разплащанията по тези сделки. Може да ви прозвучи невероятно, но мисля, че аз получих достъп до нея. Има една банка в Женева, Швейцария; първите три цифри от банковата сметка са седем, едно и пет. В нея са скътани малко повече от шейсет и два милиона долара…

— Basta! Basta! Стига!

— …и преводите са правени директно от местата, за които ви споменах. Мисля, че сте запознат с новите швейцарски закони, третиращи сметки от този род. Те са малко подвеждащи, защото това, което в една страна се смята за престъпление, в Женева може да не е. Но ако щете вярвайте, сега Интерпол може да използва като доказателство справки за тези сметки. Необходимо е само да се представи копие от плащане по конкретна сметка, извършено от осъден търговец на наркотици. Още по-невероятно е, че по една случайност аз притежавам фотокопия на няколко такива фактури…

— Basta! Млъквай! — изрева Делакроче. — Железен пръст! Мани! Карло! Дино! Излизайте! Хайде!

Отговориха му единствено звуците на нощта.

— Няма никой там. Поне няма кой да ви чуе — спокойно му обясни Ястребът.

— Какво? …Железен пръст! Figlio della prostituta! 11 11 Курвин сине! — Бел.ред. Изскачай, бе!

Пак нищо.

— Така. Сега двамата с вас, господин Делакроче, ще отидем малко настрани от моя адвокат и приятел, та да си поговорим на четири очи — Макензи понечи да хване италианеца за лакътя, но той бързо дръпна ръката си.

— Месар! Оги! Роко! Не чувате ли, бе? Насам!

— И те спинкат, сър — учтиво подметна Хоукинс. — Ще кютат поне още два часа.

Делакроче се изрепчи на Мак:

— Докарал си ченгета, а? Колко? — двата въпроса се преплетоха.

— Никого не съм довел. Тук сме само аз и моят добър приятел и адвокат…

— Колко са? Сам не можеш да се справиш!

— Да, ама успях — отвърна Ястребът.

— Най-добрите ми момчета!

— Направо не ми се мисли за резервите ви — усмихна се Макензи. — А сега е време да си побъбрим насаме.

Той отведе Делакроче на трийсетина метра настрани. Говори тихо точно четири минути и половина.