Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Жан-Пиер?… — тихо повтори актьорът. — Нарекли сте ме с неговото име?

— Всъщност и брат ти се казваше така — нежно го поправи актрисата. — Бедното дете вече нямаше нужда от име, а ние чувствахме, че ти трябва да го носиш заради Жодел.

— Направихме го заради теб…

— Знаехме, че не бихме могли да заменим истинските ти родители — бързо и почти умоляващо се намеси актрисата, — но ние направихме всичко възможно, скъпо дете. Винаги сме искали да ти обясним всичко, но до тази вечер нямахме смелостта да го направим. Толкова те обичаме!

— Мамо, престани, за Бога, или ще започна да викам! Има ли някой на този свят, който би желал да има по-добри родители от вас? Не знам какво се е случило, но вие винаги ще бъдете моите майка и баща. Знаете, че е така.

Телефонът звънна и всички се стреснаха.

— Журналистите не знаят този телефонен номер, нали? — попита Жулиен.

— Поне аз не знам такова нещо — отвърна Жан-Пиер и се обърна към телефона на тоалетката. — Само ти, Жизел и моят агент знаете номера; нито адвокатът ми го знае, нито, пази Боже, собствениците на театъра.

— Да? — каза той с престорен глас.

— Жан-Пиер? — обади се жена му Жизел от другия край на жицата.

— Аз съм, скъпа.

— Не бях сигурна…

— Аз също, затова си промених гласа. Мама и татко са тук, а аз ще си дойда веднага щом вестникарите се оттеглят.

— Мисля, че трябва да намериш начин да си дойдеш веднага.

— Какво?

— Един човек е дошъл…

— По това време? Кой е той?

— Американец. Казва, че трябва да говори с теб. За станалото тази вечер.

— Тази вечер… тук, в театъра?

— Да, скъпи.

— Може би не е трябвало да го пускаш, Жизел.

— Боя се, че нямах избор. Анри Бресар е с него.

— Анри? Какво общо имат събитията от тази вечер с „Ке д’Орсе“ 20 20 улица на левия бряг на Сена, на която се намира Министерството на външните работи — името й е станало нарицателно за самото министерство ?

— Ние си говорим, а нашият скъп приятел Анри все се усмихва с дипломатичния си чар и няма да ми каже нищо, преди ти да се върнеш. Права ли съм, Анри?

— Абсолютно, скъпа Жизел — слабо дочу Вилие. — Самият аз не знам почти нищо.

— Чу ли, скъпи?

— Да, достатъчно ясно. А кой е този американец? Досадник ли е? Отговори ми само с „да“ или „не“.

— Тъкмо обратното. Макар че, както казват артистите, в очите му проблясват искри.

— А мама и татко? Да дойдат ли с мен? — запита Жан-Пиер.

Жизел Вилие повтори въпроса пред двамата мъже в стаята.

— По-късно — отговори мъжът от „Ке д’Орсе“ достатъчно силно, за да го чуят по телефона. — С тях ще говорим по-късно, Жан-Пиер — добави той още по-силно. — Не тази вечер.

Актьорът и родителите му излязоха от театъра през главния вход, след като нощният пазач бе казал на пресата, че Вилие всеки момент ще се появи на входа за артистите.

— Дръж ни в течение — каза Жулиен, когато той и съпругата му прегърнаха сина си и се запътиха към първото от двете таксита, повикани по телефона в гримьорната. Жан-Пиер се качи във второто и даде на шофьора адреса си на „Парк Монсо“.

Първите думи бяха кратки и обезпокоителни. Анри Бресар, първи секретар в Министерството на външните работи на Франция и близък приятел от десетина години на младите Вилие, заговори спокойно, като посочи с жест американския си спътник — висок мъж на около трийсет и пет години, с тъмнокафеникава коса и остри черти на лицето, с живи неспокойни светлосиви очи, които сякаш контрастираха с милата му усмивка.

— Жан-Пиер, това е Дру Латъм. Той е специален служител в клона на Американското разузнаване към Консулския отдел — клон, който според нашите източници се ръководи съвместно от американското Министерство на външните работи и ЦРУ… Господи, как ли се съвместяват двете в лицето на този дипломат!

— Не винаги е лесно, господин секретар — шеговито и със запъване проговори Латъм на несъвършен френски, — но се оправяме.

— Бихме могли да говорим на английски — предложи Жизел Вилие. — Всички говорим свободно.

— Много ви благодаря — отговори американецът на английски. — Не бих желал да остана неразбран.

— Няма — каза Вилие, — но, моля ви, имайте предвид, че ние — аз — трябва да разберем защо сте дошли тук тази вечер, тази ужасна вечер. Днес аз научих неща, които досега не знаех; имате ли да добавите нещо към тях, господине?

— Жан-Пиер — прекъсна го Жизел, — за какво става дума?

— Той ще отговори — каза Вилие и големите му сини очи се спряха на американеца.