Робърт Лъдлъм: Апокалиптичният часовник

— Защо сте го търсили? Близък ли ви е бил?

Единствената майка, която Жан-Пиер бе познавал, коленичи в гримьорната до стола му. Фините й черти загатваха каква красавица е била. Синьо-зелените й очи под меката бухнала бяла коса бяха вперени в неговите. Тя внимателно заговори.

— Не само на нас, сине, а и на теб. Той бе родният ти баща…

— О, Господи! Значи вие… и двамата…

— Твоята родна майка — като го прекъсна, тихо добави Вилие-баща — беше актриса от „Комеди“…

— Голям талант беше тя — намеси се Катрин, — в онези години на изпитание, когато вече не си дете, а още не си жена, окупацията превърна всичко в кошмар.

— Моля ви! — изкрещя Жан-Пиер и скочи на крака, когато майката, която бе мислил за своя, стана и се изправи до съпруга си. — Всичко стана толкова бързо, толкова смайващо, аз… не мога да мисля!

— Понякога е по-добре да не мислиш известно време, сине — каза Вилие-старши. — Не прави нищо, докато умът не ти каже, че вече може да го приеме.

— Преди години ми казваше същото — тъжно и топло се усмихна актьорът на Жулиен, — когато имах проблеми с някоя сцена или монолог и значението на думите ми убягваше. Ти казваше: „Чети думите отново и отново, без много да се напрягаш. И ще стане“.

— Добър съвет е било, съпруже.

— Винаги съм бил по-добър учител отколкото актьор.

— Така е — меко забеляза Жан-Пиер.

— Какво? Съгласен си, така ли?

— Татко, исках да кажа, че когато си на сцената, ти… ти…

— Част от теб винаги се съсредоточава върху другите — бурно се намеси Катрин Вилие, като размени разбиращ поглед със сина си, който не й беше син.

— А, вие двамата пак заговорничите, не е ли било така през всичките тези години? Двете големи звезди, които щадят по-незначителния актьор… Добре! Да приключим с това. Тази вечер ние всички престанахме да мислим за няколко секунди. Може би сега вече ще можем да говорим.

Тишина.

— За Бога, кажете ми какво се е случило тогава! — най-после възкликна Жан-Пиер.

Точно когато зададе въпроса, някой силно почука на вратата. Тя се отвори и се показа старият нощен пазач на театъра.

— Извинете, че ви безпокоя, но реших, че трябва да знаете това. На задния вход още висят репортери. Не вярват нито на полицията, нито на мен. Казахме, че сте излезли по-рано през главния вход, но не можем да ги убедим. Както и да е, няма да успеят да влязат вътре.

— Тогава ще останем тук още малко, ако се наложи — и цялата нощ. Аз поне ще остана. В другата стая има кушетка, а вече се обадих и на жена си. Тя е чула всичко по новините.

— Много добре, господине… Мадам Вилие, и вие, мосю, въпреки ужасните обстоятелства, радвам се, че отново ви виждам и двамата. Винаги си спомням за вас с голяма любов.

— Благодаря, Шарл — каза Катрин. — Изглеждаш добре, приятелю.

— Бих изглеждал по-добре, ако се върнехте на сцената, мадам — пазачът кимна и затвори вратата.

— Продължавай, татко. Какво се случи всъщност?

— Всички ние участвахме в Съпротивата — започна разказа си Жулиен Вилие и приседна на малкото канапе в средата на стаята. — Обединени срещу един враг, който искаше да унищожи изкуството. Нашите способности служеха на каузата ни. Музикантите си предаваха кодирани съобщения, като вмъкваха мелодични фрази, които липсваха в оригиналните партитури; илюстраторите рисуваха ежедневни и ежеседмични плакати, поръчани от германците, като внимателно използваха цветове и образи за изпращане на други съобщения. А ние в театъра постоянно променяхме текстовете — особено в класически или много известни пиеси — и често давахме преки наставления на саботьорите…

— Понякога беше доста забавно — царствено прекъсна съпруга си Катрин и го улови за ръка. — Да речем, че имаме следната реплика: „Ще се срещна с нея край метрото на Монпарнас“. Ние я променяхме: „Ще се срещна с нея на Гар дьо Л’Ест 19 19 Източната гара , тя ще бъде там в единайсет часа“. Пиесата свършва, завесата пада и всички германци в бляскави униформи аплодират, а групата на Съпротивата бързо си тръгва, за да стигне навреме на Гар дьо Л’Ест и да посрещне саботажните отряди един час преди полунощ.

— Да, да — нетърпеливо кимна Жан-Пиер. — Слушал съм тези истории, но не питам за това. Разбирам, че и на вас, и на мен ми е трудно, но, моля ви, разкажете ми това, което трябва да знам.

Белокосата двойка се спогледа втренчено. Съпругата кимна. Ръцете им се вкопчиха една в друга, вените им изпъкнаха. Съпругът заговори:

— Жодел бе разкрит. Издал го един младеж, който не издържал на мъченията. Една вечер хората от Гестапо обкръжиха дома му. Чакаха го да се прибере, но той не се прибра, защото беше в Хавър — трябваше да се срещне с британските и американските агенти. Точно тогава се планираше инвазията. Разказват, че призори командирът на гестаповците побеснял. Връхлетели в къщата и екзекутирали майка ти и по-големия ти брат, момченце на пет години. Няколко часа по-късно заловили и Жодел. Успяхме да му предадем, че си оцелял.