Робърт Лъдлъм: Апокалиптичният часовник

— О… Боже Господи! — знаменитият актьор пребледня, затвори очи и бавно потъна в креслото си. — Чудовища!… Не, чакай, какво каза преди малко? Разказват, че командирът на гестаповците… Разказват? Не твърдят със сигурност?

— Бързо схващаш, Жан-Пиер — забеляза Катрин. — Слушаш, затова си голям актьор.

— По дяволите това, майко! Какво искаш да кажеш, татко?

— Политиката на германците не беше да избиват семействата на борците от Съпротивата. Използваха ги по-практично — измъчваха ги, за да изкопчат информация, използваха ги като стръв за другите, а винаги имаше нужда и от хора за тежка работа, трябваха и жени за Офицерския Корпус — категория, в която родната ти майка със сигурност би попаднала.

— Тогава защо са ги убили?… Не, разкажи ми първо за мен. Как съм оцелял?

— Излязох рано сутринта за една среща в покрайнините на Барбизон. Минах край вашата къща, видях, че прозорците са изпочупени, входната врата — избита, и чух детски плач. Теб. Докарах те у дома с колелото по малките парижки улички.

— Малко е късно да ти благодаря, но все пак защо — защо са застреляли родната ми майка и брат ми?

— Забравил си думата, сине — каза Вилие-старши.

— Какво?

— Бил си потресен и не си слушал толкова внимателно, колкото друг път, моя разказ за събитията от онази нощ.

— Спри, татко! Кажи ми какво имаш предвид!

— Аз казах „екзекутирали“, а ти казваш „застреляли“.

— Не разбирам…

— Преди германците да разкрият Жодел, едно от прикритията му беше нещатен служител в Министерството на информацията — нацистите никога не биха се заели да претърсват нашите затънтени покрайнини, а още по-малко — малките ни криволичещи улички. Така и не научихме подробностите, защото независимо от впечатляващия си глас Жодел беше извънредно потаен, за да не предизвика слухове — а те се разпространяваха навсякъде. Лъжи, полуистини и истини пълзяха из Париж със светкавична бързина по най-малък повод. Градът бе обхванат от страх и подозрения…

— Разбирам, татко — прекъсна го Жан-Пиер; неговото нетърпение нарастваше. — Моля те, обясни ми това, което не разбирам. Разкажи ми за подробностите, които така и не сте научили и как се е стигнало до убийствата, до екзекуциите?

— Жодел каза на няколко души от нашите, че има един човек, който заема важно място в организацията на Съпротивата, който се е превърнал в легенда и за когото само сме чували, чиято самоличност се пази в най-дълбока тайна. Та Жодел обяви, че е научил кой е този човек и че ако предположенията му са верни, същият този човек, тази „легенда“, не е велик герой, а предател.

— Кой е той? — нетърпеливо попита Жак-Пиер.

— Жодел така и не ни каза. Все пак ни съобщи, че е генерал от Френската армия, но такива имаше с дузини. Казваше, че ако е прав и някой от нас научи името на този човек, германците ще ни убият. Ако Жодел грешеше и някой наклеветеше генерала, другите щяха да сметнат, че нашата организация е неблагонадеждна и повече нямаше да ни се доверяват.

— Какво е трябвало да направи Жодел в този случай?

— Ако съмнението му се потвърдеше, той щеше сам да обезвреди човека. Жодел се закле, че е в състояние да го направи. Ние решихме, или по-точно — и досега вярваме — че който и да е бил предателят, той е разбрал по някакъв начин за подозренията на Жодел и е дал заповед да екзекутират него и семейството му.

— Това ли е всичко? Нищо друго ли няма?

— Опитай се да разбереш, сине — времената бяха такива — каза Катрин Вилие. — Една погрешна дума, дори враждебен поглед или жест, веднага можеха да доведат до залавяне, затваряне и дори в някои случаи депортиране. Окупационните сили и най-вече младшите офицери бяха подозрителни до фанатизъм към всички и всичко. Всяка от акциите на Съпротивата предизвикваше тяхната ярост. Накратко, никой не беше в безопасност. Дори Кафка не би могъл да създаде подобен ад.

— И вие така и не го видяхте до тази нощ?

— И да бяхме, нямаше да го познаем — намеси се Вилие-баща. — Аз едва успях да идентифицирам тялото му. Годините са си казали думата: той приличаше, както казват англичаните, на „торба с кокали“ — човекът, когото познавах, се бе смалил наполовина на тегло и ръст, лицето му приличаше на мумия — измъчено, сбръчкано подобие на това, което беше някога.

— Може би не е бил той, нали, татко?

— Не, това беше Жодел. Погледът му бе празен и мъртъв, но очите му бяха същите — сини, неподражаемо сини, като безоблачното средиземноморско небе… Като твоите, Жан-Пиер.