Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Никога не съм го виждал. Защо ли?

— Пазачът е обяснил и това. Винаги, когато сте се появявал на вратата, той побягвал.

— Това е безсмислица! — отряза Жизел.

— Боя се, че не е, скъпа — парира Жан-Пиер и тъжно погледна съпругата си. — Поне като се има предвид това, което научих тази вечер… В такъв случай, мосю — продължи актьорът, — излиза, че заради този странен, макар и не необичаен случай, името ми е било включено в тези ваши — как ги нарекохте? — некласифицирани папки на разузнаването.

— Само във връзка с данните за баща ви, нищо сериозно.

— Но вие сте ги взели насериозно, n’est-ce pas?

— Моля ви да ме разберете, господине — каза Латъм и се облегна на стола си. — Преди пет седмици и четири дни брат ми е трябвало да установи контакт със своята мюнхенска свръзка. Имали са специална, конкретна уговорка; извън всякаква логика е да закъснее с повече от дванайсет часа. Това беше краят на една тригодишна операция — изключително рискована, провеждана в дълбока нелегалност, виждаше й се краят — беше му уредено сигурно прехвърляне в САЩ. След като измина първата седмица, а от него още нямаше никаква вест, аз отлетях обратно за Вашингтон и внимателно прегледах всички данни, които имахме — всичко, което намерих там — по операцията на Хари, това е брат ми — Хари Латъм… По една или друга причина епизодът пред театър „Лицеум“ ме впечатли и остана в паметта ми. Както вие се изразихте, какво толкова се е случило? Известните актьори и актриси често са преследвани от вманиачени почитатели. Четем за тези неща всеки ден.

— Мисля, че точно това казах и аз — прекъсна го Вилие. — Това е професионално заболяване, в повечето случаи почти безобидно.

— И аз това си помислих, сър. Какво толкова се е случило?

— И намерихте ли отговора?

— Не съвсем, но се опитах да открия Жодел. Пристигнах в Париж преди две седмици, търсих го навсякъде, по всички закътани улици на Монпарнас, по всички изпаднали квартали в града.

— Защо? — попита Жизел. — Какъв беше приблизителният ви отговор? Защо името на съпруга ми е било изпратено направо във Вашингтон?

— И аз си зададох същия въпрос, госпожо Вилие. Затова, когато бях във Вашингтон, потърсих бившия посланик и попитах него. Разбирате ли, информацията можеше да не бъде изпратена в Бюрото за разследване, ако той не беше наредил.

— И какво каза моят стар приятел посланикът? — намеси се Бресар с несъмнено критичен тон.

— Свързах се с жена му.

— А! — възкликна служителят от „Ке д’Орсе“. — Сигурно ви е изслушала. Би трябвало тя да стане ambassadeur 25 25 посланик — фр. . Много по-интелигентна е, много по-осведомена. Нали знаете, че е лекар.

— Да, разговарях с нея. Освен това е страстна почитателка на театъра. Винаги държи мястото й да бъде на първите три реда.

— Това едва ли са най-добрите места — тихо каза актьорът. — От близостта се губи перспективата. Извинете, продължавайте. Какво ви каза тя?

— Причината е в очите ви, господин Вилие. И тези на Жодел, който ги е спрял на тротоара с истерични крясъци. „Очите и на двамата са толкова дълбоки и сини — каза тя, — цветът им е невероятно ярък, извънредно необичаен за синеоките хора“. Затова жената — основателно или не — си е помислила, че е възможно да има нещо вярно в старческите брътвежи, тъй като приликата на тези толкова необичайни очи би могла да се предаде само генетично. Тя признава, че това е само предположение, но не е за пренебрегване. А както Анри спомена, тя е лекар.

— Значи подозренията ви са се оказали основателни — каза Жан-Пиер и замислено поклати глава.

— Когато чух в новините по телевизията, че един старец се е самоубил в театъра, след като е крещял, че вие сте негов син, аз разбрах, че съм открил Жодел.

— Но не сте, Дру Латъм, вие открихте сина, а не бащата, когото той никога не е познавал. Така че, докъде стигнахте сега? Аз мога да добавя много малко към това, което вие вече знаете, а всичко това научих едва тази вечер от единствените си родители, които някога съм познавал. Те ми казаха, че Жодел е бил борец от Съпротивата, баритон в Парижката опера, че германците са го разкрили и изпратили в концентрационен лагер, откъдето почти не е имало вероятност да се завърне. Но Жодел явно е успял; очевидно психиката му не е издържала и той не е могъл повече да се възстанови.

Актьорът помълча, после тъжно и замислено добави:

— Дал ми е привилегирован живот и се е отрекъл от нормален живот за себе си.

— Сигурно много те е обичал, скъпи — каза Жизел. — Но каква мъка, какво страдание е трябвало да преживее!