Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Да, чух какво каза Жан-Пиер — каза Бресар и заобиколи колата от страната на шофьора, докато Латъм отваряше вратата. — Старецът е крещял, че се е провалил; че опитал, но се провалил.

— Но какво е опитал? В какво се е провалил? Какво е било това?

— Може би накрая… — отвърна Анри, запали колата и подкара по улицата. — Съзнанието, че в крайна сметка е открил врага.

— Да знаеш това, да осъзнаваш, че си открил този враг и накрая да разбереш, че си безпомощен! Той е знаел, че го мислят за луд; нито в Париж, нито във Вашингтон са го смятали за благонадежден, бил е отблъснат, по дяволите, изхвърлен на улицата. Затова е тръгнал на своя глава да търси този враг и след като го е открил… него… тях… нещо се е случило. Те са го спрели.

— Ако работата е била такава, защо просто не са го убили?

— Това би породило много въпроси. Оставили са го жив, а на неговата възраст, в неговото състояние не му е оставало много време — още един побъркан пияница. Но ако го убият, някой би могъл да повярва на откачените му обвинения. Хора като мен щяха да тръгнат да душат и неговият враг не би могъл да се измъкне. Жив той е бил нищо, но мъртъв…

— Враговете на Жодел — групата във Франция, за която съм убеден, че е свързана с нацисткото движение в Германия — са се покрили дълбоко, но държат очите и ушите си отворени. Биха се интересували от всеки, който задава въпроси за него. Ако в обвиненията на Жодел има някаква истина, те няма да оставят нещата така… И това пак ме навежда на мисълта за липсващите папки в БСР във Вашингтон. Имало е причина да бъдат откраднати.

— Разбирам накъде биете — каза Бресар, — и сега аз съм определено против намесата на Вилие. Ще направя всичко, за да го спра; Жизел ще ми помогне. Тя е също толкова силна, колкото и той, и Вилие я обожава.

— Може би преди малко не сте чул. Той каза, че никой от нас не може да го спре. Вилие не играеше, Анри.

— Съгласен съм, но вие навлизате в друга тема. И насън ще мислим за това, ако някой от нас може да заспи… Вие още ли сте в апартамента на „Рю дю Бак“?

— Да, но първо искам да се отбия в посолството. Имам едно обаждане до Вашингтон по секретната линия. Колата на посолството ще ме откара у дома.

— Както желаете.

В посолството Латъм слезе с асансьора в сутерена и тръгна по белия, осветен от неонови лампи коридор към центъра за свръзка. Пъхна пластмасовия си пропуск в процепа на охранителната инсталация; чу се кратък рязък звук, тежката врата се отвори и той влезе. Просторната стая с климатична инсталация и филтър за пречистване на въздуха беше ослепително бяла; електронната апаратура заемаше три стени и хвърляше метални отблясъци, на шест крачки от всеки терминал имаше въртящ се стол. Поради късния час само един от тях беше зает; залата беше най-пуста между два и шест часа сутринта парижко време.

— Само ти ли си тук в това мъртвило, Боби? — каза Дру на единствения човек в залата. — Как издържаш?

— Всъщност на мен ми харесва — отговори Робърт Дърбейн, петдесет и тригодишният специалист по комуникациите и висш служител на посолския център за свръзка. — Моите хора ме мислят за добро момче, защото поемам смяната; те грешат, но не им го казвай. Виждаш ли върху какво работя?

Дърбейн държеше лондонския „Таймс“, отгърнат на страницата с отвратителната кръстословица-мозайка и проклетата двойна кръстословица.

— Бих казал, че това е мазохизъм — подметна Латъм и се запъти към стола вдясно от оператора.

— Ти си като останалите младоци. Няма да коментирам, господин агент.

— Подозирам, че ми се подиграваш.

— Дрън-дрън… Какво мога да направя за теб?

— Искам да се свържа със Сорънсън по скрамблера 27 27 телефонно устройство, което изолира разговора от евентуално подслушване .

— Той не те ли търси преди известно време?

— Нямаше ме вкъщи.

— Оставил ти е съобщение… странно все пак, той говори така, сякаш се е свързал с теб.

— Така е, но това беше преди сто години.

— Използвай телефона в кафеза.

Дърбейн се обърна и посочи стъклената кабина. „Кафезът“, както го наричаха, представляваше звукоизолирано обезопасено помещение, където се водеха поверителни разговори.

— Ще ти кажа, като се свържа със скрамблера — добави специалистът.

— Добре — каза Дру и се заслуша в нестройните звуци, след които трябваше да се чуе силен шум — сигнал, че скрамблерът е включен. Стана от стола, запъти се към стъклената врата на кабината и влезе. В средата на кабината имаше широка маса с червен телефонен апарат, бележници, моливи и пепелник. В ъгъла на това уникално помещение имаше машина за унищожаване на хартия, чието съдържание се изгаряше на всеки осем часа — по-често от необходимото. Латъм седна на стола с гръб към оператора на терминала; за максимална сигурност трябваше да се предвиди и опасността от разчитане по устните — това бе въведено след откриването на съветски таен агент в посолската служба за свръзка в разгара на Студената война. Дру вдигна слушалката и зачака; двайсет и две секунди след поредицата от звуци и шум той дочу гласа на Уесли Т. Сорънсън, шеф на Консулски Операции.