Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Къде беше, по дяволите? — попита Сорънсън.

— След като ми разрешихте да се разкрия и да вляза в контакт с Анри Бресар, аз отидох в театъра и после се обадих на Бресар. Той ме заведе в дома на Вилие на „Парк Монсо“. Току-що се върнах.

— Предположенията ти верни ли се оказаха?

— Да — като две и две — четири.

— Господи Боже!… Старецът наистина ли е баща на Вилие?

— Вилие лично го потвърди, а той го е научил от осиновителите си.

— Като се имат предвид обстоятелствата, трябва да е било страшен шок!

— Тъкмо за това искам да поговорим, Уес. Този шок е предизвикал огромно чувство за вина у нашия знаменит актьор. Той е решил да използва дарбата си и да проникне в света на Жодел, за да се опита да установи контакт с приятелите му, да разбере дали старецът е разказал на някого за това къде е ходил през последните няколко дни, кого е искал да открие и какво е възнамерявал да прави.

— Твоят сценарий — прекъсна го Сорънсън. — Това беше твоят сценарий, в случай че предположенията ти се окажеха верни.

— Да, в случай че се окажех прав. Но този сценарий предвиждаше участието на наши хора, а не на самия Вилие.

— Но ти се оказа прав. Моите поздравления!

— Помогнаха ми, Уес — лично съпругата на бившия посланик.

— Но ти я потърси; никой друг не ти е помагал.

— Другите нямат братя, изпаднали в подобна заплетена, нерешима ситуация.

— Разбирам. Та какъв ти е проблемът?

— Решението на Вилие. Опитах се да го убедя да се откаже, но не можах, не бих могъл, и мисля, че никой не би могъл.

— Защо трябва да го разубеждаваш? Може пък да научи нещо. Защо да се намесваме?

— Защото все някой е тласнал Жодел към самоубийство, някой го е прекършил. Убедили са го по някакъв начин, че е загубен, че е свършен. Нищо не му е оставало на стареца.

— От психологическа гледна точка изглежда разумно. Е, и?

— Които и да са те, скоро ще се заинтересуват от самоубийството му. Както казах и на Бресар, те няма да оставят нещата така. Ако някой, който и да е, се появи и започне да разпитва за Жодел… Е, ако враговете му са тези, за които си мисля, този някой не го очаква добро бъдеще.

— Каза ли това на Вилие?

— Не с толкова много думи, но му обясних, че това, което е решил да прави, е извънредно опасно. Накратко, той ме прати по дяволите. Каза ми, че е задължен на Жодел точно толкова, колкото и аз на Хари, ако не и повече. Предполагам, че ще се появи тук утре по обяд. Каза, че ще бъде готов.

— Обясни му тогава — заповяда Сорънсън. — Ако продължава да настоява, остави го да прави каквото иска.

— Готови ли сме да поемем вината за евентуална злополука?

— Трудните решения се наричат трудни, защото не са лесни. Ти искаш да откриеш Хари, аз пък искам да открия гнилото раково образувание, което се разраства в Германия.

— Искам да открия и Хари, и тази гадост.

— Разбира се. И аз искам. Така че, ако този твой актьор е решил да изнася представление, не му пречи.

— Искам охрана за него.

— Правилно! Един мъртъв актьор не би могъл да ни разкаже какво е научил. Измисли плана съвместно с „Дьозием“ 28 28 Deuxieme — отдел на френското разузнаване , много ги бива за такива работи. След час, час и нещо, аз ще се обадя на Клод Моро. Той е началник на Бюрото и по това време вече ще си е в канцеларията. Работили сме заедно в Истанбул. Той е най-добрият таен агент, работил някога за френското разузнаване — на световно ниво е, ако трябва да бъда точен. Ще ти даде всичко, от което имаш нужда.

— Да казвам ли на Вилие?

— Аз съм от старите, Латъм — за добро или за лошо — но смятам, че щом си решил да планираш операция, трябва да я обмислиш от край до край. Вилие също трябва да бъде подготвен — това, разбира се, е допълнителен риск и ти трябва да му обясниш всичко. Накарай го да вземе ясно решение.

— Радвам се, че мислим еднакво. Благодаря ти за това.

— Досега все ме пренебрегваха, Дру, но някога и аз правех същото като теб. Това е отвратителна шахматна партия, особено когато пионките могат да бъдат убити. Техните хрътки ще те следват навсякъде, помни ми думата. Ще превърнат живота ти в ад.

— Всичко, което разправят за теб, е истина, нали? Включително и това, че искаш да те наричаме с малкото ти име.

— Повече от нещата, които разправят за мен, са абсолютно преувеличени — каза директорът на Консулски Операции, — но ако не се занимавах с това, щях да бъда много по-искрен, по дяволите, ако виках на шефа си Бил или Джордж, или Станфърд, или просто Кейси, ако искаш. Това искам от вас бе, хора! Обръщението „господин директор“ затруднява нещата.